— Сред тези побеснели хора? — възрази Ортанз.
— Именно.
— И все пак…
— Не сме дошли тук само за да шпионираме, а и да действаме. Без маски ще ги видим още по-добре.
Ренин тръгна с твърди крачки към вратата, отвори я и влезе в стаята, последван от Ортанз.
Появяването им ги смая. Двете, почервенели и треперещи от злоба жени, изведнъж млъкнаха. Жан-Луи се изправи пребледнял като платно.
Възползувайки се от объркването им, Ренин веднага заговори.
— Разрешете да ви се представя: принц Ренин, а това е г-жа Даниел… Ние сме приятели на г-ца Женевиев Еймар и идваме от нейно име… Ето това нейно писмо е до вас, господине.
Жан-Луи, смутен и без това от появяването им, чувайки името на Женевиев, се обърка съвсем. Без да схваща какво говори, но само и само за да отвърне на учтивостта на Ренин, той се опита на свой ред да представи двете странни дами и произнесе тази смешна фраза:
— Г-жа д’Ормивал, моята майка… г-жа Вобоа, майка ми…
Настъпи неловко мълчание. Ренин се ръкува с дамите, но Ортанз не знаеше на коя от двете да подаде най-напред ръка, на майката д’Ормивал или на майката Вобоа.
Неочаквано вместо към нея и г-жа д’Ормивал, и г-жа Вобоа обаче протегнаха едновременно ръце към писмото, което Ренин подаваше на Жан-Луи. При това и двете като по команда отново забръщолевиха:
— Г-ца Еймар… си придава важност! Тя се осмелява… Тогава Жан-Луи, възвърнал отчасти хладнокръвието си, сграбчи майка си д’Ормивал и я изблъска през лявата врата, а след това майка си Вобоа през дясната. После, връщайки се при двамата посетители, отвори плика и зачете шепнешком:
„Жан-Луи, моля ви да приемете приносителя на това мое писмо. Имайте пълно доверие в него. Обичам Ви. Женевиев.“
Жан-Луи беше малко тромав на вид. Лицето му, силно почерняло от слънцето, слабо и костеливо, действително отразяваше меланхоличност и лош шанс, както го бе описал и бащата на Женевиев. Тъгата бе сложила своя отпечатък както върху измъчените му черти, така и върху скръбния му и безпокоен поглед.
Той заповтаря името на Женевиев, оглеждайки се разсеяно наоколо, незнаейки какво поведение да възприеме. Изглеждаше като човек, който иска да даде някакви обяснения, но не намира сили. Намесата го беше разстроила като неочаквано наказание, срещу което той не знае как да се брани.
Ренин почувства, че противникът капитулира още при първия пристъп. В течение на няколко месеца той беше водил такава борба и толкова много беше страдал, че бе останал без сили и вече не мислеше да се защитава. А и можеше ли да направи нещо такова, след като тези хора бяха проникнали вече в света на неговото непоносимо съществуване.
Ренин предприе настъплението си, без да му даде възможност да се опомни.
— Господине — каза той, — откакто сте съобщили на Женевиев Еймар, че скъсвате с нея, тя е направила два опита да се самоубие. Дойдох при вас, за да ви попитам дали смятате нейната близка и неминуема смърт за единствена развръзка на любовта Ви.
Жан-Луи се строполи върху един стол, като притисна главата между ръцете си.
— Боже мой — изстена той, — тя се е опитала да се самоубие… О, нима е възможно?
Ренин веднага продължи:
— Уверявам Ви, господине, че е във ваш интерес да ни се доверите. Ние сме приятели на Женевиев. Обещали сме да й помогнем. Затова ви моля да не се колебаете повече.
— Нима бих могъл да се колебая — възкликна омаломощен Жан-Луи — след всичко това, което ми съобщихте и след всичко това, което току-що видяхте и чухте тук? Условията, в които живея, вече не са тайна за вас. Какво да ви разкажа, за да разберете напълно моето положение? Има само още една тайна, която трябва да разкриете и пред Женевиев…, една смешна и съмнителна тайна, която ще й даде възможност да разбере, защо не съм се върнал при нея… и защо нямам право да направя това.
Ортанз погледна Ренин с нямо учудване. Двадесет и четири часа след чутото от бащата на Женевиев той научаваше почти по същия начин и тайните на Жан-Луи. Двамата мъже сякаш по поръчка правеха своите изповеди за цялата тази странна история.
Жан-Луи подаде стол на Ортанз. Седнаха и младежът, без да го молят повече, изпитвайки дори някакво успокоение, започна своята изповед:
— Не се учудвайте, господине, ако ви се стори, че разказвам историята си с известна ирония, защото тя наистина е смешна и сигурно и вие ще се смеете, когато я чуете. Съдбата често се подиграва с хората по толкова невероятен начин, че човек би могъл да си помисли, че цялата глупава действителност е измислица, съчинена от някоя умопобъркана или пияна глава. Впрочем преценете сами:
Преди двадесет и седем години къщата д’Елсевен, която тогава се е състояла само от сегашната централна част, е била обитавана от един възрастен лекар, който, за да подпомогне недостатъчните си доходи, приемал понякога по някой и друг курортист на пансион. Така прекарала веднъж лятото тук и г-жа д’Ормивал, а през следващото лято и госпожа Вобоа. И се случило тъй, че тези две жени, които дори не се познавали, загубили почти едновременно съпрузите си — първият морски капитан, а вторият — търговски агент. При това в същото време и двете вдовици били бременни. И понеже живеели на село в отдалечени от града места, пак едновременно писали на доктора, че ще дойдат у дома му, за да родя под неговите грижи.