Ренин изкърти един железен лост от оградата край входа и гнилите греди скоро подадоха пред усилията му. Под една от тях се показа ключалката. Той извади тогава нож с много остриета и инструменти и се зае с нея. Скоро вратата се отвори. Пред очите им се разкри поляна, обрасла с папрат, простираща се до една запустяла продълговата сграда с олющена на места мазилка.
В четирите и края се издигаха кули, съединени помежду си с нещо като осеяна с бойници тераса.
— Не бързате вече, нали — обърна се принцът към Ортанз, — преценете спокойно тогава какво ще правите, и ако господин Росини успее втори път да ви убеди да тръгнете с него, давам ви честната си дума, че вече никога няма да се изпреча на пътя Ви. Но дотогава останете с мен. Вчера бяхме решили да поразгледаме замъка, не искате ли да го направим сега? Така хем ще ни мине по-бързо времето, хем, мисля си, ще видим интересни неща.
Принцът говореше така убедително, че просто не можеше да му се откаже. Той сякаш едновременно и заповядваше, и молеше, и младата жена дори не се и опита да му противоречи, а волята й омекваше все повече и повече. И тя тръгна след него по полуразрушеното стълбище, в края на което се виждаше нова врата, подсилена с греди, заковани накръст.
Ренин я отвори пак по същия начин и двамата се озоваха в широк, покрит с бели и черни плочи хол, обзаведен със стари шкафове и черковни столове и украсен с дървени щитове и остатъци от стари гербове, изобразяващи кацнал на камък орел. Под потъналите в прах и паяжини пердета се показваше друга врата.
— Това май трябва да е вратата на салона — разсъждаваше гласно Ренин.
Отварянето този път стана по-трудно и само след силен удар с рамо той успя да отвори едното крило.
Ортанз вървеше мълчаливо до него и с все по-голямо учудване наблюдаваше голямото майсторство, с което спътникът й отваря врати. Сякаш чул мислите й, Ренин се обърна и обясни със сериозен тон:
— Това е играчка за мен, защото съм бил и ключар.
Неочаквано тя хвана ръката му и прошепна:
— Чуйте!
— Какво? — запита той.
Тя му даде знак да мълчи и настоя да се вслуша. Почти веднага той промълви:
— Наистина, странно.
— Но, слушайте… слушайте!… — смаяно повтори Ортанз. — Боже мой, нима е възможно?
От някъде, недалеч от тях, долитаха на равномерни интервали слаби, но ясни камбанни удари. Вслушвайки се по-внимателно, разбраха, че биеше стенен часовник. После дълбоката тишина на мрачната зала беше нарушена и от ритмичното тиктакане, предизвикано без съмнение от невидимото тежко махало. И двамата бяха силно изненадани — наистина, как бе възможно един толкова малък механизъм да продължава да работи след толкова години в отдавна мъртвия замък… В това имаше някакво чудо, но как би могло да се обясни?
— Но тук — прошепна Ортанз, която не смееше вече дори да повиши глас, — тук съвсем никой ли не е влизал?…
— Никой!
— Но това е невъзможно! Невъзможно е този часовник да е работил цели двадесет години, без да бъде навиван?
— Невъзможно е!
— Но тогава?
Серж Ренин откърти мълчаливо капаците и отвори трите прозореца.
Пред очите им се разкри салон, в който цареше абсолютен порядък. Всички мебели бяха на местата си. Не липсваше нищо. Тези, които някога го бяха обитавали и които сигурно са прекарвали по-голямата част от времето си в него, изглежда, са го напуснали, без да вземат нищо. Книгите, които бяха чели, дребните украшения, подредени по масите и нишите — всичко стоеше по местата си.
Ренин се спря пред стария стенен часовник, поместен във висок, богато украсен шкаф. През покрития със стъкло кръгъл отвор се виждаше махалото. Той отвори вратичката: окачените на въженцата тежести почти бяха стигнали до мъртвата си точка.
Но в тоя миг механизмът заработи отново. Часовникът отби осем удара с ясен глас, който младата жена вече никога нямаше да забрави.
— Наистина чудо — възкликна Ренин, — този прост механизъм се навива веднъж седмично.
— И вие не намирате нищо необикновено в това?
— Не, нищо… или почти нищо — каза той, като изведнъж се наведе и измъкна от дъното на шкафа една металическа тръба, скрита от погледа нейде под тежестите. Вдигна я към светлината.
— Далекоглед — отбеляза замислено той. — Защо ли са го прикрили там?… И е фокусиран за гледане на максимална далечина… Много странно… Какво ли означава това?…