Лекарят се съгласил и през есента двете госпожи пристигнали почти едновременно. Предоставени им били двете стаи зад тази, в която се намираме, и докторът ангажирал дори жена, която да се грижи специално за тях и която спяла тук. Всичко вървяло добре. Жените се запознали и дори се сприятелили. Решили, че и двете ще родят момчета и дори определили и имената: Жан и Луи.
Но една вечер лекарят бил извикан за консултация при болен и заминал за там с файтон заедно със слугата си. Преди да тръгне, предупредил, че няма да може да се върне по-рано от следващия ден. Тъй като господарят отсъствувал, слугинята — едно младо момиче, също решила да се види с любовника си и изчезнала от къщата. Наведнъж станали толкова много случайности, че съдбата просто не могла да не се възползва от тях с бясна злоба. Към полунощ г-жа д’Ормивал почувствала болки. Г-ца Бусиньол, която била натоварена да се грижи за двете жени, имала известни познания по акушерство и първоначално не се смутила, но когато след около час същото нещо сполетяло и г-жа Вобоа, драмата или по-скоро трагикомедията започнала. Двете родилки пищели и се гърчели всяка в своята стая и г-ца Бусиньол се чудела на коя от двете по-напред да помага. Отчаяна, тя отворила прозореца и започнала да вика на помощ доктора, но след като никой не се появил, коленичила и започнала да се моли да й помогнат Господ бог и Света Богородица.
През това време най-напред г-жа Вобоа дала живот на едно момченце, което г-ца Бусиньол, идвайки на себе си, отнесла бързо в тази зала, окъпала го и го поставила в люлката, която била вече приготвена за него.
Госпожа д’Ормивал обаче пищяла от болки и госпожицата трябвало да се погрижи и за нея. Същевременно новороденото посинявало от писъци, като животно, което колят, а майка му, прикована на кревата в стаята си, припаднала от ужас. Прибавете към това и неудобствата от безпорядъка, паниката и тъмнината и ще си представите картината. В цялата къща имало само една лампа, която скоро останала без газ, свещите постоянно гаснели от вятъра и ще разберете, че г-ца Бусиньол наистина имало защо да се обърка съвсем. Едва към пет часа, след поредица от трагични инциденти, тя най-после донесла тук и малкия д’Ормивал, когото също трябвало да къпе и повива, и го сложила в люлката. Веднага обаче трябвало да тича пак — този път при г-жа Вобоа, която била дошла на себе си, после при г-жа д’Ормивал, която на свой ред пък решила да губи съзнание.
Когато г-ца Бусиньол най-после се отървала от майките и съсипана от умора и със силно главоболие се върнала при новородените, изпаднала в още по-голям ужас. Установила, че ги е повила със съвсем еднакви пелени и ги е поставила едно до друго, в една и съща люлка! Така вече не знаела кой е Луи д’Ормивал и кой Жан Вобоа. Но това не било всичко. За да придобият събитията наистина трагичен оттенък, съдбата нанесла и последния си удар — когато съсипаната жена повдигнала едното от тях, констатирала, че ръцете M’y са ледени и че вече не диша. Било мъртво. Кое било мъртвото и кое живото естествено вече не можела да знае.
Три часа по-късно лекарят намерил двете жени съсипани и подлудени, а г-ца Бусиньол се влачела полумъртва между креватите им, за да измоли прошка. Предлагала мен, останалия жив, ту на едната, ту на другата, и двете по ред ту ме целували, ту ме отблъсквали. Защото никой вече не знаел кой съм — синът на вдовицата д’Ормивал и починалия морски капитан или синът на г-жа Вобоа и починалия търговски агент? Нямало никакъв белег, по който да се установи това.
Лекарят помолил тогава всяка една от двете ми майки да пожертват поне от юридическа гледна точка правата си да бъда записан под едно от двете имена: Луи д’Ормивал или Жан Вобоа. Те обаче отказали категорично.
— Защо Луи д’Ормивал, ако е Жан Вобоа? — възразявала едната.
— Защо Жан Вобоа, ако е Луи д’Ормивал — отговаряла другата.
Тогава г-н докторът предложил Соломоново решение и аз съм бил записан под името Жан-Луи, син на неизвестни родители.