Принц Ренин слушаше цялата тази умопомрачителна история с каменна физиономия, но Ортанз все повече попадаше под влияние на комизма на създалото се положение и с приближаването на развръзката сдържаше с все по-голяма мъка смеха си. Това не убягна от погледа на младия мъж и тя се почувства в едно особено и твърде неловко състояние.
— Извинете ме — хленчеше Ортанз с просълзени неясно от какво очи, — извинете ме, това действа на нервите. — И тя, правейки трагични гримаси, хапеше устни, за да не се разкикоти с глас.
Жан-Луи отговори тихо и без огорчение.
— Не се извинявайте, госпожо, сам зная, че моята история е от тези, които предизвикват смях и сам аз най-добре разбирам цялата й комичност и абсурдност.
Отстрани всичко това изглежда смешно. Но, повярвайте ми, действителността съвсем не е такава. Всъщност от самото си раждане аз се намирам в едно ужасно положение. Преди малко част от него видяхте сами. Двете ми майки, от които нито една не е сигурна, че ми е такава, и същевременно нито една от тях не е сигурна, че не ми е майка, са се залепили за мен като репей и всяка разсъждава така: Жан-Луи може би ми е чужд, но може да е и мое дете, моя кръв. И всяка една от тези две жени обича прекалено силно това дете и двете си го оспорват в бяс. И най-лошото, те се намразват помежду си до смърт. Различни по характер и по култура, принудени да живеят заедно, понеже никоя не иска да се откаже от радостите на своето възможно майчинство, те живеят като врагове, които нищо не е в състояние да помири. И в тази атмосфера на неугасваща злоба аз отраснах, на тази омраза ме учеха и едната, и другата. Ако детското ми сърце, жадно за милувка, ме теглеше към едната от тях, другата ми се заканваше с презрение и отвращение. В тази къща, която купиха след смъртта на стария лекар и към която пристроиха двете крила, аз бях едновременно техният ежедневен палач и тяхна всекидневна жертва. Едва ли има друго човешко същество, което да е страдало повече от мен.
— Трябва да ги напуснете! — възкликна Ортанз, която вече не се смееше.
— Никой не напуска майка си — поклати глава Жан-Луи, а едната от тези две жени е моята майка. Също както никоя майка не изоставя сина си, а всяка от тях вярва, че сигурно съм неин син. Ние тримата сме свързани един с друг така, както понякога едно общо престъпление обвързва престъпниците — със страданието, със съмнението, но също така и с надеждата, че истината в полза на един или друг все някога ще блесне. И ние продължаваме да бъдем тримата заедно, да се обиждаме и си натякваме един на друг за нашия погубен живот. Какъв ад, но как да се спасим? Неведнъж съм се опитвал, но напразно. Скъсаните връзки скоро се възстановяваха отново. Това лято пак, увлечен от любовта на Женевиев, исках да се отърва от този пъкъл и се опитах да убедя двете жени, които едновременно наричам мамо, но се натъкнах първо на техните молби, после на тяхната внезапна злоба срещу бъдещата ми съпруга… срещу тази чужда жена, която трябваше да им наложа… и отстъпих… Какво би правила тук Женевиев между г-жа д’Ормивал и г-жа Вобоа? Имах ли правото да я пожертвам?
Жан-Луи, който постепенно се бе разчувствал, произнесе тези последни думи с твърд и категоричен тон, сякаш искаше да оправдае поведението си със законите на съвестта и чувството за дълг. В действителност и Ренин, и Ортанз не се заблуждаваха ни най-малко — Жан-Луи беше слаб, неспособен да се противопостави срещу абсурдното положение, в което се намираше и от което страдаше още от най-ранните си детски дни — откакто бе започнал нещо да разбира. Всичко това му се бе наложило като непоправимо и окончателно и той го понасяше като тежък кръст, който не може да бъде захвърлен, но от който същевременно се срамуваше. Пред самата Женевиев първоначално той бе мълчал от страх да не стане смешен, а после, завърнал се в своя затвор, бе заживял в него пак по старому, по навик и от слабост.
Младежът седна пред писалищната маса и написа бързо едно писмо, което подаде на Ренин.
— Бихте ли приели задължението да предадете тези няколко думи на г-ца Еймар — попита той, — и я помолите още веднъж да ми прости.
Ренин не помръдна, но тъй като Жан-Луи продължи да настоява, взе писмото и го скъса.
— Какво значи това? — запита младежът.
— Това значи, че не се ангажирам с никаква мисия.
— Но защо?
— Защото вие ще дойдете заедно с нас.
— Аз?
— И утре ще бъдете при г-ца Еймар, за да й направите предложение за женитба.
Жан-Луи изгледа Ренин с поглед, в който се чувстваше оттенък на презрение. Мислеше си: „Този господин така и не разбра нищо от историята, която му разказах“.
Ортанз приближи до Ренин.