— Но кажете му, че Женевиев се е опитала да се самоубие и че ще се самоубие непременно наистина.
— Няма смисъл. Събитията ще се развият така, както пожелая аз. Само след час-два ние тримата ще заминем заедно, а утре той ще направи и предложението.
— Вие говорите с определена сигурност!…
— За да говоря така, имам мотиви. Ще ви кажа само един единствен, но който е достатъчен, ако наистина искате да ми помогнете в издирванията.
— Издирванията ли… на какво? — запита Жан-Луи.
— С цел да установим, че историята ви не е съвсем точна.
Жан-Луи възрази:
— Моля ви да ми повярвате, господине. Не съм произнесъл нито дума, която да не отговаря на чистата истина.
— Може би не се изразих правилно — продължи Ренин ласкаво. — Вие наистина не сте казали нито дума, която да не е в съгласие с това, което вярвате, че е самата истина. Но тази истина не е и не може да бъде такава, каквато вие вярвате, че е.
Младият мъж скръсти ръце.
— Във всеки случай, господине, не смятате ли, че вероятността аз да я познавам по-добре от вас е по-голяма от обратната?
— Защо смятате така. Това, което е станало през онази трагична нощ, е съобщено и на вас от трето лице. Вие нямате никакви доказателства, че нещата са се развили точно така, г-жа д’Ормивал и г-жа Вобоа също.
— Доказателства за какво? — възкликна нетърпеливо Жан-Луи.
— За грешката, която е станала в онази нощ.
— Как така? Но това е абсолютно сигурно! Двете деца са били поставени в една и съща люлка, без какъвто и да било знак, който да ги отличава едно от друго. Пазачката не е могла да знае…
— Това е само версията, която тя разказва — прекъсна го спокойно Ренин.
— Версия, която разказва? Но вие обвинявате тази жена, господине.
— Не я обвинявам.
— Как не я обвинявате — обвинявате я в лъжа. Да лъже? Но защо? Тя не е имала никакъв интерес и нейните сълзи, нейното отчаяние… всичко потвърждава нейната откровеност. После и двете майки са били там…, те са я видели как плаче…, те са я разпитвали… И после, повтарям пак, какъв интерес би могла да има тя да преиначава истината?
Жан-Луи беше много възбуден. Г-жа д’Ормивал и г-жа Вобоа, които без съмнение бяха подслушвали зад вратата, сега влязоха в стаята и вече смаяно бръщолевеха:
— Това не е възможно… Не… това не е възможно. Оттогава сме я разпитвали стотици пъти. Кажете съображенията си, поради които се съмнявате в тази неоспорима истина?
— Тази истина просто не е правдоподобна — заяви Ренин, повишавайки тон и подчертавайки ядосано фразите си с удари с юмрук по масата. — Не, събитията не са се развивали така! Съдбата няма такава рафинирана жестокост и случайностите не идват една след друга с такава чудовищна последователност. Невероятна случайност е, че точно през същата нощ, в която и докторът, и слугата, и слугинята били излезли от къщата, едновременно и двете жени получили родилни болки, и едновременно родили двама сина. Дори без да прибавям към това още ред по-изключителни събития: лампи, които не горят, и свещи, които угасват, това е хиляди пъти невероятно. Не е допустимо и една акушерка да сбърка това, което е най-важното в нейната професия. Колкото и претрупана да е от работа тя и колкото и притеснена да е от непредвидени обстоятелства, у нея винаги се запазва инстинктът, който няма да й позволи да сложи двете деца заедно, и то така, че после да не знае как да ги различи. Дори да допуснем, че ги е поставила едно до друго, пак първото е сложила отляво, второто отдясно, или обратното. Дори и да са повити с еднакви пелени, пак има някаква дребна подробност, която би ги отличавала, която паметта й ще отбележи и после възпроизведе, без да е необходимо много-много да мисли. Да стане такава поредица от грешки? Изключено! Да не могат да се различат децата? Лъжа! В сферата на условностите всичко може да се приеме за възможно — да се измислят какви ли не фантасмагории, да се съгласуват всички противоречия, но в реалността винаги има една неподвижна точка, една брънка от веригата, около която се групират всички събития, следвайки своя логически ред. Затова твърдя най-категорично, че г-ца Бусиньол не е могла да се излъже относно идентичността на децата.
Ренин произнесе всичко това с такава увереност, сякаш бе присъствал на станалото през онази нощ. Убедеността му бе толкова силна, че разколеба увереността на тези, които не се бяха съмнявали в достоверността на тази история повече от четвърт век.
Двете жени и техният син се притискаха в него, отрупвайки го с въпроси.
— Но значи, според вас, тя знае?… Тя може да си спомни?…
Ренин се поправи:
— Не произнасям окончателно присъдата си. Твърдя само, че в нейното поведение през онези часове има нещо, което противоречи както на собствените й думи, така и на самата истина. Цялата тази неприемлива мистерия, която тежи върху трима Ви, произтича само от минутна невнимателност. Според мен тя знае как стоят нещата. Аз твърдя само това.