— Тогава заминаваме — каза решително той.
— Не, не, моля Ви. Ах, добри ми господине, моля Ви… — захленчи изведнъж тя.
— Готова ли сте тогава?
— Да — отвърна тя с въздишка.
— Добре, но незабавно, тъй като не искам евентуално да изпуснем влака. До заминаването му няма много време. Затова тази работа трябва да се изясни още сега. Иначе при най-малко колебание от ваша страна ще ви отведа. Съгласна ли сте? А сега говорете направо — без предисловия и извъртания.
Ренин посочи Жан-Луи:
— Чий син е господинът? На г-жа д’Ормивал?
— Не.
— На г-жа Вобоа?
— Не.
Настъпи напрегнато мълчание.
— Обяснявайте тогава — заповяда Ренин, поглеждайки заплашително часовника си.
Изведнъж г-ца Бусиньол падна на колене и замърмори с толкова тих и смутен глас, че всички трябваше да се наведат към нея, за да чуят думите й.
— Тогава през нощта дойде един господин. Той донесе едно новородено дете, което искаше да повери на лекаря. Понеже него го нямаше, той остана да го чака цялата нощ, и той направи всичко.
— Какво точно направи? — настоя Ренин. — Какво се случи тогава?
Той беше хванал бабичката за двете ръце и не я изпускаше от повелителния си поглед. Жан-Луи и двете майки също се бяха навели над нея нетърпеливи и уплашени. По-нататъшният им живот зависеше в голяма степен от тези няколко думи, които трябваше да бъдат произнесени.
Като допря ръцете си една към друга, като при изповед, старицата произнесе с треперлив глас това, което всички с трепет очакваха:
— Добре! Стана това, че умряха и двете деца — и това на г-жа д’Ормивал, и това на г-жа Вобоа. Бяха се задушили и двете. И тогава господинът, който видя всичко това, ми каза… Спомням си всяка негова дума… „Обстоятелствата благоприятстват да изпълня и аз своя дълг. Искам да използвам този случай, за да бъде детето ми добре гледано и щастливо. Сложете го на мястото на едно от починалите.“ После ми даде голяма сума пари и каза, че така ще се освободи наведнъж от разноските, които иначе трябвало да плаща всеки месец за издръжка на бебето. Взех парите и започнах да се чудя — на чие място да го поставя? Дали да стане Луи д’Ормивал или да бъде Жан Вобоа? Господинът също се замисли и каза: „Нито едното, нито другото“. И тогава ми обясни как да постъпя и какво да разказвам, след като той си замине. И докато повивах детето му в пелените на едно от умрелите, той зави мъртвото с тези, които беше донесъл, и изчезна в нощта.
Г-ца Бусиньол оброни глава и се разрида.
Ренин помълча, но после й заговори много по-меко:
— Няма да скрия, че вашите показания съвпадат със сведенията, с които разполагам, и това ще се има предвид.
— Нали няма да ме отведете в Париж?
— Не, няма.
— Мога ли да си отида тогава?
— Можете. Засега това е достатъчно.
— И нали няма да разгласявате това пред хората?
— Не, но имам още един въпрос. Знаете ли името на онзи човек?
— Не, той не ми го каза.
— А не сте ли го виждали оттогава?
— Никога.
— Готова ли сте да подпишете показанията си, които ще бъдат изложени писмено?
— Да.
— Много добре. След една-две седмици ще ви извикам отново. Дотогава никому нито дума.
Акушерката стана, но беше толкова изтощена, че Ренин трябваше да я подкрепи. Той я изведе навън и затвори вратата след нея.
Когато се върна, Жан-Луи разговаряше с двете стари жени. Наблюдавайки ги, човек би си помислил, че в отношенията им е настъпило облекчение. Те сякаш още не можеха да повярват на чутото, но бяха станали някак си по-сериозни и смислени.
— Трябва да ускорим събитията — каза Ренин на Ортанз. — Сега е решителният момент. Трябва да натоварим Жан-Луи.
Развеселена, Ортанз прошепна:
— Защо оставихте тази жена да си отиде? Доволен ли сте от нейните показания?
— Нейните показания ли? Тези смешни измислици! Ще дойде време да говорим и за това, но сега трябва веднага да тръгнем с Жан-Луи. В противен случай…
И като се обърна към младежа, Ренин каза:
— Съгласен сте с мен, нали, че събитията налагат еднакво както на г-жа д’Ормивал и на г-жа Вобоа, така и на вас да се разделите. Тази раздяла ще помогне и на трима ви да погледнете нещата по-трезво и да решите при спокоен дух какво ще правите по-нататък. Но сега, господине, трябва да дойдете с нас. Най-неотложното в момента е да спасим годеницата ви Женевиев Еймар от смърт.
Жан-Луи стоеше като ударен от гръм. Ренин се обърна към двете жени.
— Без съмнение това е и ваше желание, нали, драги госпожи?
Двете кимнаха мълчаливо с глава.
— Виждате ли, господине — обърна се отново Ренин към Жан-Луи, — всички сме на едно мнение. След големите кризи има нужда от успокоение. Е, не много за дълго. Може би… след няколко дни ще ви се прииска отново да напуснете Женевиев Еймар и си заживеете пак сам. Но тези няколко дни са необходими. Да побързаме, господине.