— Значи наистина сте убеден, че Жан-Луи… Ренин я погледна учудено.
— Но вие още ли мислите за тази стара история, мила приятелко? Е добре, ще си призная, че вече въобще не ме интересува човека с двете майки.
Това бе казано с такъв сериозен тон и забавна искреност, че Ортанз не можа да сдържи смеха си.
— Чудесно — каза той, — смейте се, мила приятелко! Нещата се виждат много по-ясно през смеха, отколкото през сълзите. И после, има и друга причина, поради която трябва да се смеете винаги, когато ви се предостави подходящ случай.
— И коя е тази причина?
— Причината е, че имате толкова хубави зъби.
VI
ДАМАТА С БРАДВАТА
Едно от най-необяснимите събития в годините преди войната бе безспорно това, което наричаха аферата на Дамата с брадвата. Решението й не бе известно и сигурно щеше така и да си остане вечна тайна, ако обстоятелствата по най-жесток начин не бяха заставили принц Ренин (необходимо ли е да споменаваме, че това бе Арсен Люпен?), да се занимае с това, за да можем да дадем сега, според неговите сведения, автентичното й описание.
Но нека си припомним фактите. В течение на осемнадесет месеца изчезнаха пет жени. И изчезването на всички бе станало при различни обстоятелства. Жертвите бяха на възраст от двадесет до тридесет години и всички бяха живели в Париж или околностите му.
А ето и имената им: г-жа Ладу — жена на лекар, г-ца Ардан — дъщеря на банкер, г-ца Коверо — перачка в Курбевоа, г-ца Онорин Вернисе — шивачка и г-жа Гроленгер — художничка.
И петте жени изчезнаха без да се узнае каквато и да било подробност, която да обясни защо са излезли от къщи, защо не са се върнали, кой ги е отвлякъл, къде са били държани и естествено, защо са били убити.
Осем дни след изчезването на всяка от тях, ги намираха на различни места в западните предградия на Париж и всякога мъртви. Труп на жена, ударена в главата с брадва. И всеки път недалеч от жертвата, здраво вързана, с лице обляно от кръв и тяло отслабнало от глад, имаше следи от колела, които показваха, че жертвата е била докарана до там с каруца.
Приликата между тези пет престъпления беше просто поразителна. При това разследванията бяха все безрезултатни, а фактите почти едни и същи: жената изчезва, трупът й се появява точно след осем дни. И това е всичко. Въжетата, с които бяха вързани жертвите, бяха еднакви. Същите бяха и следите, оставени от колелата на каруцата. Същите бяха и ударите с брадва, нанесени винаги вертикално в горната част на челото, точно по средата на главата. Но какви ли бяха мотивите? И в петте случая бижутата на жертвите бяха обрани. Липсваха им естествено и портмонетата, и всички други по-ценни предмети. Но самите кражби можеха да бъдат извършени и от мародери — случайни минувачи, тъй като труповете бяха изхвърляни винаги на усамотени места.
Дали не бе някакъв план за унищожаване на множество личности, свързани с роднински връзки и очакващи някакво по-сетнешно наследство?
И по този въпрос цареше същата неяснота. Строяха се какви ли не хипотези, които веднага рухваха при първата проверка на фактите. Следствието се насочваше ту в една, ту в друга посока, които рано или късно се изоставяха. Въобще нищо положително.
И изведнъж се случва нещо невероятно. Някаква улична метачка намерила на тротоара едно малко тефтерче и го предала в най-близкия полицейски участък. Оказва се, че всичките му листа са празни, с изключение на един, върху който е написан списъкът на убитите жени. При това е подреден в хронологичен ред — според датата на събитието, и след всяко име е написано трицифрено число: Ладу — 132, Вернисе — 118… и така нататък.
Вероятно никой не би обърнал сериозно внимание на това, което всеки би могъл да напише, тъй като траурният списък бе общоизвестен, но интересното в него бе, че съдържаше не пет, а шест имена. Под името на последната жертва Гроленгер — 128 бе написано Уилямсън — 114. Възникна въпросът: ще има ли шесто убийство?
Името бе очевидно английско, което улесни и ускори необходимите справки. Установи се, че преди петнадесетина дена някоя си госпожица Хърбърт Уилямсън, гувернантка в едно семейство в Отьой, бе напуснала работата си, за да се завърне в Англия. Сестрите й, въпреки че били предупредени с писмо за пристигането й, не знаеха нищо за нея.
Започна ново следствие. Междувременно един пощенски чиновник откри трупа й в Медонската гора. Черепът на мис Уилямсън бе разцепен с брадва, както и на предишните жертви.