На следващия ден, събота, по обяд той се затвори в същия този кабинет и заповяда на слугата си да не го безпокои по никакъв друг повод, освен когато му носи храна и писма.
Ренин остана в него цели четири дни. Бе си набавил всички по-важни вестници, които бяха писали за първите шест престъпления. Чете ги и ги препрочита няколко пъти, след това затвори прозорците, спусна пердетата, заключи вратата, излегна се на един диван и се отдаде на размисъл.
Във вторник вечерта все така не бе направил и крачка напред към решаването на задачата в сравнение с първия момент. Тя продължаваше да бъде покрита с неяснота и мрак. Не бе съзрял още дори и най-тънката нишка, която би могла да го изведе към пътя на надеждата.
Понякога, въпреки че бе свикнал да се владее отлично и въпреки цялата си самоувереност и доверие в средствата, с които разполагаше, сърцето му се свиваше от тревога. Ще успее ли да свърши всичко навреме? Нямаше причини, поради които да се надява, че в последните дни ще схване нещата по-ясно от тези, които вече бяха изминали. А безсилието му би означавало неминуема смърт за Ортанз.
Тази мисъл го измъчваше. Вече се бе привързал към Ортанз много по-силно, отколкото можеше да се предполага от външните прояви на неговите чувства. Първоначалното любопитство и желанието да закриля младата жена и й даде възможности да се позабавлява, се бяха променили постепенно в нещо друго. Нито един от двамата не си даваше сметка за това, което ставаше между тях, защото се виждаха само по време на чужди кризисни моменти или по време на свързани с тях авантюри. Така не им оставаше време да осъзнаят своята собствена авантюра. Но сега при тази първа проявила се внезапно реална опасност за нея Ренин схвана мястото, което Ортанз бе заела вече в неговия живот. При мисълта, че тя е пленница, че може би я измъчват и се гаврят с нея, а той не е в състояние да й се притече на помощ и я спаси, Ренин почти се отчайваше. Прекара една страшна нощ. Анализираше отвличането от всички страни. Бе вече четвъртък сутринта, а той все още бе на същото място. Започна наистина да губи надежда и реши да наруши усамотението си. Първо, разтвори широко прозорците, после закръстосва из апартамента, накрая изхвръкна навън и затича по булевардите и пак така тичешком се завърна обратно, сякаш бягаше от мислите, които го бяха завладели.
— Ортанз страда… Ортанз е пред прага на гибелта… Тя може би вече вижда брадвата и ме вика на помощ… Тя ме моли… А аз не мога да направя нищо…
Едва към пет часа следобед, изследвайки за кой ли път списъка на шестте имена, Ренин неочаквано усети някакъв вътрешен глас, някакъв сигнал, изпратен сякаш от истината, която търсеше. Лицето му просия от радост. Не беше някакъв кой знае какъв важен факт, но все пак бе достатъчно указание поне за посоката, в която трябваше да насочи своите търсения.
Изведнъж в съзнанието му изникна грандиозният план, който сякаш бе градил отдавна. Заедно с шофьора си Клеман, той разпрати веднага до всички по-големи вестници една кратка обява, която трябваше да се отпечати с едри букви сред другите още на следния ден. Клеман трябваше да отиде и до пералнята в Курбевоа, където някога бе работила г-ца Коверо, втората от жертвите.
В четвъртък Ренин не излезе от апартамента си. В следобедните часове започнаха да пристигат много писма, предизвикани от неговата обява. Получи дори и две телеграми. Но изглеждаше и писмата, и телеграмите не му даряваха това, което очакваше. Едва към 3 часа той получи едно писмо „бърза поща“ с печат от пощенска станция Трокадеро, което, изглежда, го заинтересува, тъй като дълго го разглежда и изследва почерка му. После, след като прелисти и колекцията си от вестници, най-после заключи шепнешком:
— Струва ми се, че си заслужава да се опита в тази посока.
Ренин измъкна от едно чекмедже на писалището си плана на Париж, записа адреса: г-н Дьо Луртие-Вано, бивш колониален управител, авеню „Клебер 17-бис“, и веднага хукна към автомобила.
— Клеман — извика на шофьора си той. — Авеню „Клебер 17-бис“! И то бързо!
Петнадесет минути по-късно Ренин бе въведен в голям работен кабинет, обзаведен с разкошна библиотека със старинни книги в елегантни подвързии.
Г-н Дьо Луртие-Вано беше още млад мъж, макар и брадата му да бе отчасти побеляла. С фините си маниери, приятна външност и усмивка, той будеше спонтанни симпатии и вдъхваше доверие.
— Господин управител — поде Ренин, — позволих си да ви обезпокоя, тъй като прочетох в един миналогодишен вестник, че сте познавали една от жертвите на Дамата с брадвата: Онорин Вернисе.
— Как да не я познаваме? — възкликна г-н Дьо Луртие. — Жена ми я използваше като шивачка цели дни! Бедното момиче!