В този миг часовникът започна да бие пак. В тишината отекнаха нови осем удара. Ренин затвори капака му, но взе далекогледа със себе си и продължи внимателно огледа си. Една широка врата водеше от залата към малка стаичка, вероятно пушалня. И нейните мебели бяха по местата си. Само пирамидата за пушки в една от витрините беше празна. До нея върху една богато украсена мраморна плоча висеше календар, показващ датата 5 септември.
— О! — извика смаяно Ортанз. — Вижте днешната дата!… Та те са късали листчетата до 5 септември… Днес е годишнина от този ден! Какво невероятно съвпадение!
— Невероятно — промълви и Ренин… това е годишнината от тяхното заминаване… до днес са изминали точно двадесет години.
— Съгласете се — настоя тя, — съгласете се, та всичко това просто не е възможно.
— Да… така е… и все пак, въпреки това…
— Но имате ли поне някаква представа какво се е случило?
Ренин замълча, преди да отговори:
— Най-много ме заинтересува скритият далекоглед… захвърлен на това място в последния миг… За какво ли е служил? От прозорците тук се виждат само дърветата в градината… и без съмнение подобна е гледката и от другите прозорци… Замъкът се намира в долина с ограничен хоризонт… За да гледат през далекогледа, е трябвало да се качват най-горе… Искате ли да се качим?
Ортанз се поколеба. Любопитството й бе възбудено от тайнствеността, която лъхаше от всеки миг на тази авантюра, и тя бе готова да върви навсякъде с Ренин и да му помага в издирванията, с каквото може.
Изкачиха се по главната стълба и стигнаха до една просторна площадка на втория етаж, от която започваше спираловидна стълба.
Най-горе имаше открита тераса, която бе заобиколена от двуметров парапет.
— По него е имало отвори, които после са били зазидани — посочи Ренин. — Вижте, някога те са служили за бойници, но сега са запушени.
— Е да, но струва ми се, че и тук далекогледът не би могъл да се използва, затова ще трябва май да слезем пак обратно.
— Не мога да се съглася с вас — възрази той. — Ако следваме логиката, все пак би трябвало да е за наблюдение и далекогледът би могъл да бъде използван именно оттук.
Ренин се хвана със силните си ръце за парапета, повдигна се над него и огледа оттам цялата долина. Големите дървета на парка ограничаваха видимостта, но в края му, там, където той се разсичаше от една гориста могила, видя друга, по-ниска, полусрутена кула, която се намираше на около седем-осемстотин метра разстояние.
След малко огледа повторно местността. Изглежда, според него решението на загадката бе именно в използването на далекогледа. И тя веднага би могла да бъде разрешена, ако се открие как е бил използван той.
После Ренин заоглежда последователно бойниците. Една от тях, или по-точно мястото, където би трябвало да бъде, привлече вниманието му. В центъра на последната, сред гипса, с който беше запушена, имаше отвор, запълнен с пръст, върху който бяха поникнали растения.
Ренин изскуба и изхвърли пръстта. Откри се дупка, широка около двадесет сантиметра в диаметър, която минаваше през цялата дебелина на стената. Когато се наведе и погледна в нея, видя, че тесният отвор насочва погледа над хълма, точно към обраслата с бръшлян кула.
В дъното на отвора имаше жлеб, направен така, че да фиксира положението на далекогледа.
Ренин избърса лещите, постави оптическия прибор в отвора и внимавайки да не измести зрителната линия, доближи окото си до окуляра.
Наблюдава неподвижен и безмълвен около половин минута. После се изправи и каза с развълнуван глас:
— Погледнете — гледайте внимателно… лицата под шапките…
— О-о-о! — възкликна Ортанз изплашена, — но това е ужасно!
В осветения център на зрителното поле на далекогледа тя видя една потресаваща картина. На площадката на полуразрушената кула, чиято насрещна, обрасла с бръшлян стена бе по-висока и в случая служеше за фон, бяха прострени върху купчина камъни сред безредно поникнали храсти две човешки същества, мъж и жена.
Или по-точно това, което бе останало от тях, две тъжни подобия на мъж и жена, които някога са имали дрехи и сега още личаха следите от шапките им, но които нямаха вече нито очи, нито лица, нито Плът.
— Кой ли ги е отнесъл там? — прошепна Ортанз.
— Никой.
— Но тогава как са се озовали там?
— Този мъж и тази жена са умрели навярно преди много, много години там горе, на кулата. Телата им са изгнили под дрехите, а гарваните са ги разкъсали и отнесли…
— Но това е ужасно! Това е ужасно! — повтаряше пребледняла Ортанз, а върху лицето й се бе изписала гримаса на отвращение.
Половин час по-късно двамата вече напускаха замъка Аленгър. Преди да си тръгнат, бяха ходили вече до кулата с бръшляните, по-голямата част от която се бе превърнала в руини. Вътрешността й бе празна. Изкачиха се с голяма мъка много трудно и бавно по натрошените каменни и дървени стълби, парчета от които се търкаляха на земята. Задната част на кулата опираше във външната ограда на парка. Странно защо, Ортанз бе крайно изненадана от това, принц Ренин се отказа от по-нататъшни проучвания, сякаш вече нищо друго не представляваше интерес за него. Дори в гостилницата на близкото село, в която се отбиха да се нахранят, вече не говореше за случая, и единствено тя разпитваше гостилничаря за запустелия замък. Но и това се оказа напразно, защото човекът бе дошъл отскоро в този край и не можа дай съобщи нищо. Не знаеше дори и името на собственика.