— Не ви разбирам — забеляза г-н Дьо Луртие-Вано.
— Господин управител, когато много лица са замесени в една мистерия, престъпление, публичен скандал или нещо друго такова, имената им се съобщават не винаги еднотипно. В случая, отначало вестниците винаги съобщаваха имената на г-жа Ладу, г-ца Ардан или г-ца Соверо само с техните фамилии, и обратното, тези на г-ца Вернисе и мис Уилямсън само със собствените им имена Онорин и Ерберт. Ако бяха съобщавали имената на всичките шест жертви изцяло или само със собствените им имена, поне в това отношение отдавна всичко щеше да бъде ясно.
— Но защо, какво има в тях?
— Защото веднага щеше да бъде забелязано общото между имената на тези шест нещастници, това, което аз узнах, внезапно, сравнявайки две от тези имена с това на Ортанз Даниел. Сега разбирате, нали? След като сам знаете три от тези собствени имена!
Г-н Дьо Луртие-Вано бе някак смутен. Леко пребледнял, той промълви:
— Какво говорите?… Какво говорите?
— Казвам — повиши тон Ренин, отделяйки натъртено сричките една от друга, — че вие сам знаете поне три имена, които започват с една и съща буква: Онорин (Honorine), Ерберт (Herberta), Ортанз (Hortensa), и че и трите, което е едно забележително съвпадение, са съставени от еднакъв брой букви, което може веднага да проверите. Ако освен това се информирате в пералнята в Курбевоа, където е била на работа г-ца Коверо, ще узнаете, че и тя е имала собствено име Илери (Hielerie), започващо със същата буква и също с осем букви. Да се търсят други потвърждения това няма смисъл, нали? Можем да бъдем сигурни, че имената на всичките жертви имат тези особености. И това ни дава сигурно указание за разрешаването на първата ни задача. Защо приемаме, че имаме насреща си луда, вече знаем. Известни са взаимоотношенията между самите жертви — те не са роднини. Да грешим по този въпрос е невъзможно. А моята хипотеза се потвърждава и от признака, по който са подбрани жертвите! Какво по-голямо доказателство за лудостта на убиеца? Защо убива тези жени, а не други? Защо имената на всичките започват с буквата „Н“ и имат по осем букви! Чувате ли добре, господин управител! Числото на буквите е осем. Първата буква е осмата поред от абецедата (латинската азбука) (Huit) и започва пак с „Н“. Винаги буквата „Н“! Дори названието на оръдието, с което се извършват екзекуциите, започва с „H“ (hache). Ще твърдите ли след всичко това, че Дамата с брадвата не е луда?
Внезапно принц Ренин млъкна и приближи плътно до г-н Дьо Луртие-Вано.
— Но какво ви е, господин управител? Нещо май ви измъчва?
— Не, не — възрази г-н Дьо Луртие, по чието чело се стичаха вадички пот…, — но тази история въобще е толкова неприятна! Представете си, аз познавах една от жертвите…
Ренин взе от еднокраката масичка шишето с вода, наля една чаша и я подаде на г-н Дьо Луртие.
Последният отпи няколко глътки и след като се посъвзе, продължи с треперещ глас, който се опитваше напразно да стабилизира.
— Нека бъде тъй. Да приемем предположението Ви, но до окончателното разкриване на случая има още много. Какво направихте после?
— Тази сутрин публикувах във вестниците обява със следното съдържание: „Отлична готвачка търси работа. Моля, пишете преди пет часа на г-жа Ермини, булевард «Ослан»…“ и пр. Вероятно схващате, господин управител? Собствените имена, започващи с „Н“ и съставени от осем букви, са рядкост, тъй като, Бог знае защо, не са никак модерни. Но те, не зная защо, са необходими на лудата. Тя избира все тях. И за да намери жени с такива имена, тя напряга целия си все още останал разум и цялата си интелигентност. Тя търси, разпитва и е постоянно в очакване. Чете вестниците, от написаното в които нищо не разбира, но очите й се спират на някои подробности, написани с по-едри букви. Затова се надявах, че името Ермини (Hiermane), напечатано с едър шрифт, ще привлече вниманието й и че ще се хване в капана на моята обява още днес, и така и стана.
— Как, нима тя ви писа? — запита г-н Дьо Луртие-Вано обезпокоен.
— Много дами написаха писма на мнимата Ермини — продължи Ренин, — но ме заинтересува само едно писмо „бърза поща“.
— И от кого бе то?
— Четете, господин управител.
Г-н Дьо Луртие-Вано грабна писмото от ръцете на Ренин и се вторачи най-напред в подписа. Отначало направи жест, изразяващ крайно учудване, но после се разсмя с облекчение.
— Защо се смеете така доволно, господин управител?
— Е, чак да съм доволен, не. Но това писмо е подписано от жена ми…