— Страхувахте се, че от другиго ли?
— О не, но понеже е от жена ми…
Той не довърши изречението си и каза на Ренин:
— Извинете, господине, но споменахте, че сте получили много отговори. Защо решихте, че именно този може да ви даде някакви указания?
— Защото бе подписано от г-жа Дьо Луртие-Вано, а една от жертвите, Онорин Вернисе, е била нейна шивачка.
— И откъде знаете това?
— От тогавашните вестници.
— И това е единствената причина? Нямате никаква друга?
— Никаква. Но, откакто съм при вас, г-н управител, имам впечатлението, че не съм се излъгал.
— Но защо имате това впечатление?
— Не зная точно… Може би известни признаци… някои подробности… Ще мога ли да видя г-жа Луртие, господине?
— Точно щях да ви предложа това — каза г-н Дьо Луртие. — Елате с мен.
Тръгнаха през коридор, който ги изведе до малка зала, в която една млада дама с руси коси и красиво лице, излъчващо щастие и доброта, седнала между три деца, им помагаше да учат уроците си, и когато влязоха, тя стана и г-н Дьо Луртие набързо ги представи един на друг. После попита:
— Сюзан, от теб ли е това писмо?
— Адресирано е до г-ца Ермини, булевард „Осман“, нали? — каза тя. — Да, от мене е. Ти знаеш, че нашата готвачка ни напусна и аз търся друга.
Ренин я прекъсна.
— Извинете, госпожо, само още един въпрос. Откъде научихте адреса на тази жена?
Тя се изчерви. Мъжът й настоя:
— Отговори, Сюзан. Кой ти даде този адрес?
— Съобщиха ми го по телефона.
— Кой?
Младата жена се поколеба, но отговори.
— Твоята стара дойка.
— Фелисиен?
— Да.
Г-н Дьо Луртие някак набързо прекъсна разговора и без да даде възможност на Ренин да задава други въпроси, го заведе отново в кабинета си.
— Както виждате, господине, това писмо има съвсем естествен произход. Фелисиен, моята стара дойка, която още издържам и която живее в околностите на Париж, е прочела вероятно вашата обява и е съобщила за нея на жена ми. А сега, тъй като предполагам — добави той, опитвайки се да се разсмее, — че не подозирате, че Дамата с брадвата е жена ми…
— Не — прекъсна го Ренин.
— Смятам, че инцидентът е приключен… — продължи г-н Дьо Луртие, — поне от моя страна… Струва ми се направих това, което е по силите ми… Изслушах разсъжденията ви и много съжалявам, че с нищо повече не мога да ви бъда полезен.
Г-н Дьо Луртие се разбърза да изпрати неканения гост и дори му посочи с ръка вратата, но пак му прилоша, и се съвзе чак след като пи чаша вода. Лицето му бе изкривено от неестествена гримаса. Ренин го изгледа продължително, така както се гледа един повален вече противник, който само остава да бъде унищожен. После седна до него и стисна ръката му.
— Господин управител, ако продължавате да мълчите и сега, Ортанз Даниел ще бъде седмата жертва.
— Но аз няма какво да ви кажа, господине! Какво смятате, че трябва да зная?
— Истината! Моите обяснения ви дадоха възможност да я узнаете. Вашето отвращение, вашето смайване са достатъчни доказателства за мен. Дойдох при вас като съдружник. При това ви открих по една голяма случайност. Нека не губим време.
— Но, господине, ако знаех нещо, защо ще мълча?
— Боите се от общественото мнение. В живота ви има нещо, което, изглежда, се стремите да скриете. Истината, която внезапно научихте чрез тази драма, ви плаши… срамувате се от нея… и отстъпвате от дълга си, който ви повелява да помогнете да бъде предотвратено следващото престъпление.
Г-н Дьо Луртие мълчеше. Ренин се надвеси над него и като впи очи в неговите, произнесе:
— Ако ми се доверите, няма да има скандал. Аз съм единственият човек на света, който ще знае какво се е случило. И аз като вас имам причина, поради която не искам това да се разчуе — обичам Ортанз Даниел и не желая името и да се замесва в тази ужасна история.
Двамата останаха няколко минути така — лице в лице. Ренин го гледаше строго и г-н Дьо Луртие почувства, че нищо не е в състояние да го спаси, ако не каже това, което искат от него, но нямаше сили да го направи.
Ренин почувства, че ако този човек реши да мълчи, Ортанз Даниел е загубена, и то след като тайната на загадката беше вече пред него и трябваше само да протегне ръка и да я хване. Внезапно го обзе такъв бяс, че сграбчи г-н Дьо Луртие за гърлото и го повали на пода.
— Стига лъжи! Животът на една жена виси на косъм! Говорете веднага, иначе…
Г-н Дьо Луртие и без това бе останал вече без сили. Сега почувства, че по-нататъшната му съпротива е невъзможна, и то не понеже нападението на Ренин го уплаши и бе принуден да отстъпи пред грубостта му, а защото се почувства победен от непреклонната му воля, която не признаваше никакви препятствия.