— Имате право, господине. Дългът ми налага да съобщя всичко, което зная, каквото и да става.
— Обещавам ви и ви гарантирам, че няма да стане нищо, но само при условие, че спасите Ортанз Даниел. Още секунда колебание и всичко може да бъде загубено. Говорете, за Бога, без подробности! Само сухи факти!
Подпирайки се на лакти върху писалището си и стиснал челото си с ръце, г-н Дьо Луртие заговори, стремейки се да бъде колкото е възможно по-кратък.
— Г-жа Дьо Луртие не ми е съпруга — произнесе с повелителен тон той. — С тази, която от юридическа гледна точка единствена има право да носи името ми, се ожених, когато бях още млад чиновник в колониите. Тя бе твърде странна жена, с не съвсем стабилна психика, маниачка и подвластна на внушения. Имахме две деца, близначета, които тя обожаваше. Без съмнение чрез тях тя би могла да постигне душевно равновесие и укрепне психически, но съдбата се оказа твърде жестока към нас. Един ден се случи страшно нещастие — един движещ се с голяма скорост автомобил прегази и двете дечица пред нейните очи. Нещастната ми жена полудя. По-късно бях назначен на служба в един град в Алжир. Доведох я тогава във Франция и я поверих на грижите на жената, която ме бе отгледала. Две години по-късно се запознах с тази, която току-що видяхте и която направи живота ми пълноценен и радостен. Тя е майката на децата ми и аз я смятам за моя жена. Как да я пожертвам? Трябва ли животът ни да бъде съсипан и името ни замесено в тази драма на лудост и кървави престъпления?
Ренин умислен попита:
— Как е името на тази, другата?
— Ерманс (Hermance).
— Ерманс… Началната буква е „H“…, a името се състои от осем букви…
— Това ми стана ясно едва преди малко — каза г-н Дьо Луртие, — когато започнахте да сравнявате имената едно с друго, веднага си помислих, че и нещастната луда се казва Ерманс… и доказателствата ми станаха ясни.
— Но ако разбирам на какъв принцип са избирани жертвите, не разбирам защо ги убива — в какво се състои лудостта й? Какво е страданието й? — възкликна Ренин.
— О, тя преживя най-страшните мъки, които могат да сполетят една майка. От мига, в който двете й деца бяха смазани, страшната картина на тяхната смърт е ден и нощ пред очите й, не й дава нито минута покой, отначало не можеше да заспи дори и за минута. Помислете си само какво изтезание! Да гледа как умират децата й през всичките часове на деня, през всичките часове на безкрайните нощи.
— И тя убива, за да прогони този кошмар? — запита Ренин.
— Да… може би… — промълви замислен г-н Дьо Луртие, — за да го изгони, за да може да заспи.
— Не разбирам.
— Не разбирате, защото става дума за луда и всичко, което става в този разнебитен мозък, е неразбираемо за нормалното мислене, защото е ненормално.
— Очевидно… и все пак, струва ми се, вашето предположение се основава на факти, които обясняват?
— Да… факти, които съм забелязал и които вече знам, че са важни. Първият от тях е много стар, от преди няколко години. Тогава една сутрин дойката ми, която, както казах, е нейна пазачка, я намери заспала. Ерманс държала двете си ръце стиснати около шията на едно удушено кученце. След това случаят се повтори още няколко пъти…
— И тя тогава заспиваше?
— Да, тогава спеше непробудно няколко нощи.
— И вие стигнахте до заключението?
— Направих извода, че нервното напрежение при извършването на убийството я изтощаваше и предразполагаше да спи, без да сънува.
Ренин изтръпна.
— Така е! Несъмнено сте прав! Убиецът се стреми към убийство и това, което в началото е правела с животните, е започнала да прави и с хора. Цялата й лудост се върти около това: убива, за да може да спи! Сънят, който й липсва, открадва от другите! Така е, нали? И от две години тя вече спи, нали?
— Да — измънка г-н Дьо Луртие. Ренин го разтърси за рамото.
— Но когато видяхте удушените кученца, не помислихте ли, че лудостта й може да се засили и че нищо няма да може да я спре в стремежа й към щастието да спи?
Ренин изведнъж се сепна:
— Но, Боже мой, да побързаме, господине, всичко това е не само отвратително, но и много опасно.
Двамата хукнаха към вратата, когато изведнъж г-н Дьо Луртие се спря. Звънеше телефонът.
— Оттам е — каза той.
— Оттам?
— Да, всеки ден все по това време старата ми дойка ми съобщава сведения за нея.
Г-н Дьо Луртие откачи слушалките и подаде едната от тях на Ренин, който започна да му суфлира въпросите, които трябваше да зададе.
— Ти ли си, Фелисиен? Как е тя?
— Доста добре, господине.
— Спи ли добре?
— От известно време не чак толкова. Последната нощ дори не затвори очи и е толкова мрачна.