— Какво прави сега?
— В стаята си е.
— Иди при нея, Фелисиен. Не я оставяй сама.
— Не мога, заключила се е…
— Трябва непременно да влезеш, Фелисиен. Разбий вратата, ако трябва. Идвам веднага… Ало… Ах, прекъснаха ни!
Без да проговорят повече нито дума, двамата излязоха бързо от апартамента и затичаха към улицата. Ренин блъсна Дьо Луртие в автомобила.
— Какъв е адресът?
— Вил д’Арвей.
— Дявол да го вземе! В самия център на операциите и… Какъв срам!
Ренин беше разстроен. Най-после мистерията се разкри съвсем ясно пред очите му в цялата й отвратителна чудовищност.
— Да, тя ги убива, за да се добере до съня им, така както го е правела с животните. Ръководи я същата идея, но малко по-усложнена. Сигурно й се струва, че близостта на имената с нейното е необходима, тъй като ще ей почине добре, ако жертвата е една Ортанз или Онорин. Разсъжденията на една болна психика, логиката на която не се поддава на обяснения и произходът на която не знаем, но от която тя не може да се лиши. Затова търси, намира и отвлича жертвата си, бди над нея, не й дава да спи определеното число дни до момента, когато, съсипана от умора, дълбоко заспива. Тогава пробива изведнъж с един удар с брадвата черепа й с чувството, че абсорбира съня й, който я успокоява и оставя в забрава за определен период от време. И още един абсурд, предизвикан от нейната лудост! Как определя, че този срок се състои от толкова дни? Защо една жертва й осигурява сън за 120 дни, а друга за 125. Какво безумие! Какви мистериозни и невероятно абсурдни изчисления! Числото винаги се върти около 120 или 125, а след него винаги следва нова жертва. Вече са шест, а седмата чака реда си. Ах, господине, разбирате ли колко голяма е вашата отговорност? Какво чудовище!
Г-н Дьо Луртие дори не посмя да протестира. Бе сломен, бледен, ръцете му трепереха, целият му вид показваше, че съвестта го гризе и е много отчаян.
— Тя ме измами… — промълви той. — Беше толкова спокойна на вид, толкова мила, въпреки че живее затворена в лудница.
— Но тогава как е възможно да върши всичко това?
— Болницата — обясни г-н Дьо Луртие — се състои от множество павилиони, разпръснати в един голям парк. Павилионът, в който живее Ермаж, е съвсем накрая. Най-отпред е стаята, в която живее Фелисиен, следва стаята на Ермаж, а след нея има още две изолирани стаи, последната от които има прозорци към полето. Вероятно именно там затваря жертвите си.
— Но откъде е тогава тази кола, с която пренася труповете?…
— Конюшнята на психиатрическата болница е близо до павилиона. В нея има кон и товарна кола. Ермаж вероятно става през нощта, докарва колата и спуска жертвата през прозореца в нея.
— Ами дойката, която я наблюдава?
— Фелисиен е малко глуха и много стара.
— Но нали поне през деня тя наблюдава господарката си къде ходи, кога излиза, кога се връща. Не трябва ли да допуснем известно съучастничество?
— Ах, никога. Фелисиен е била също измамена от подлата Ермаж.
— Но не забравяйте, че именно тя е телефонирала на г-жа Дьо Луртие за тази обява.
— В това няма нищо странно. Ермаж чете постоянно вестници, без да ги разбира, както се изразихте. Тя е видяла това обявление и понеже е дочула, че търся жена за прислуга, сигурно е помолила Фелисиен да телефонира…
— Да… да…, точно така си обяснявах нещата и аз — промълви замислено Ренин. — Тя набелязва предварително жертвите си. Знае за колко време ще си осигури сън, и знае как да търси поредната жертва… Но как ли примамва тези нещастни жени в бърлогата си? Как е примамила например, Ортанз?
Гумите на автомобила свистяха, но Ренин намираше, че не се движат достатъчно бързо и смъмри шофьора.
— Карай, Клеман… закъсняваме, приятелю. Изведнъж се изплаши: ами ако пристигнат късно.
Логиката на лудите е подвластна на непредсказуеми настроения и се влияе от какви ли не опасни хрумвания, които могат да им минат всеки миг през ума. Лудата може да сбърка например с един ден и да ускори края. Така както един развален часовник може да отбие часа с един час по-рано.
Освен това, тъй като безсънието вече я мъчи, няма ли да се съблазни да действа по-рано от определения момент? Не е ли тази причината, подтикнала я да се затвори в стаята си? Боже мой, каква ужасна участ очаква пленницата!
— По-бързо, Клеман, или ще седна на кормилото аз! — изсумтя отново Ренин.
Най-после пристигнаха във Вил д’Арвей. Тръгнаха по осветения път вдясно… От двете страни се появиха постройки, чиито прозорци бяха снабдени с решетки.
— Сега вече по-внимателно, Клеман. Не трябва да предизвикаме съмнение. Нали, господин управител? Къде се намира павилионът?