— Точно насреща — заяви Дьо Луртие-Вано. Слязоха малко по-далеч от него. Ренин затича по изровения, зле поддържан път. Вече бе почти мръкнало. Г-н Дьо Луртие посочи:
— Тука… Ето, този прозорец на партера е на една от изолираните стаи… и сигурно тя излиза през него.
— Но той има железни пръчки — забеляза Ренин.
— Има и затова никой не се съмнява, че тя може да излиза оттук, но сигурно си е отворила място за минаване.
Партерът бе построен над висок сутерен. Ренин изпълзя веднага до него и стъпи на прозореца. Една желязна пръчка наистина липсваше. Той прилепи лице към стъклото и се взря в стаята. Вътре бе тъмно, но въпреки това успя да различи в дъното й два силуета на жени — едната седеше край другата, изопната върху един дюшек. Първата бе притиснала главата си с ръце и гледаше втренчено легналата.
— Тя е — каза г-н Дьо Луртие, който също бе изпълзял вече на перваза. — Другата е вързана.
Ренин извади от джоба си елмаз и изряза внимателно едно от стъклата с такава сръчност, че лудата не чу нищо и дори не се помръдна. Отлепи леко парчето и промъкна през дупката дясната си ръка. Завъртя бавно дръжката, стискайки с другата ръка револвера си.
— Нали няма да стреляте? — молеше г-н Дьо Луртие-Вано.
— Само ако се наложи, разбира се.
Бавно отвори прозореца и се промуши като змия между пръчките. Протегна крак към пода, но се случи нещо, което не беше предвидил. Под него се оказа, че има стол, който се наклони и падна.
С един скок Ренин се намери на пода и захвърляйки револвера, се спусна към лудата. Но тя не го дочака. Отвори вратата и хукна, надавайки пресипнал рев. Г-н Дьо Луртие поиска да я преследва, но Ренин го спря.
— Каква полза — каза той, като коленичи. — Нека спасим най-напред жертвата.
Вече се бе успокоил. Ортанз беше жива. Преряза въжетата и извади кърпата от устата й, която я задушаваше. Привлечена от шума, на вратата се появи старата дойка, с лампа в ръка. Ренин я грабна и освети Ортанз.
Видът й го порази: изтощена, с посиняло от слабост лице и блестящи като от треска очи, Ортанз Даниел се опита да се усмихне, въпреки всичко.
— Аз ви чаках — шепнеше тя. — Надявах се, че ще дойдете и вие дойдохте…
И припадна.
Около час по-късно, след като напразно я бяха търсили в околностите на павилиона, най-после намериха лудата затворена в плевника. Обесена!
Ортанз искаше да се махнат час по-скоро оттук, а и беше за предпочитане да напуснат павилиона, преди старата дойка да съобщи за самоубийството на лудата. Ренин обясни набързо на Фелисиен какво трябва да каже, после тримата пренесоха внимателно младата жена до автомобила и я откараха в дома й.
Възстановяването на Ортанз вървеше бързо. На третия ден Ренин предпазливо заговори за преживяното. Попита я откъде познава лудата.
— Ох, много просто — зашепна тя. — Съпругът ми, както знаете, също е психически болен човек и е настанен в същата болница. Понякога отивам да го видя и срещам там и други болни. Така се виждах на няколко пъти с тази нещастна луда. Затова, когато през оня ден ми направи знак да ида при нея, отидох. Бяхме самички. Влязох в нейния павилион и тя изведнъж се хвърли отгоре ми и не ми даде възможност дори да извикам за помощ. Отначало помислих, че това е шега… наистина всичко изглеждаше като че ли е така. Тя беше много мила спрямо мен, но после… едва не ме остави да умра от глад.
— Не се ли уплашихте?
— Да умра от глад ли? Не, тя все пак ми даваше да ям от време на време по нейна прищявка… И после, аз все пак бях толкова сигурна във вас!
— Да, но нямаше ли и нещо друго… някаква друга опасност…
— Друга опасност? — запита най-наивно Ортанз. Ренин потрепери. Разбра, че тя, колкото и да е невероятно това, не бе подозирала дори за миг и още не подозираше неописуемата опасност, която я беше отминала.
Даже не бе и помислила, че престъпленията на Дамата с брадвата имат нещо общо с нейното странно приключение.
Той помисли, че някой път след време, все пак ще има подходящ случай да я осведоми, но сега…
Лекарят бе препоръчал на Ортанз почивка и спокойствие и скоро тя замина при свои роднини, които живееха някъде в околностите на селото Басикур в средна Франция, а той остана в Париж.
VII
СТЪПКИ ПО СНЕГА
До принц Ренин
бул. „Осман“, Париж:
Мой мили приятелю,
Сигурно ме смятате за много неблагодарна. Изминаха три седмици, откакто съм тук, а още не съм ви писала. Нито благодарила! При това, най-после узнах и аз от каква ужасна смърт сте ме избавили, както и тайната на цялата тази страшна мистерия! Но какво да направя? След всичко, което преживях, бях така съсипана и сломена! Имах толкова голяма нужда от почивка и самота, как да остана в Париж? Как да продължавам с вас нашите похождения? О, не, хиляди пъти не! Стига толкова авантюри. Впрочем авантюрите на другите са много интересни, но тези, в които човек сам е жертва и в които животът му виси на косъм… О, мили приятелю, какъв ужас! Мога ли да забравя някога всичко това?…