— Значи, вие наистина вярвате, че…
— Повтарям. След падането на снега тук е дошъл само един човек — Матиас, и само един е излязъл — чужденецът.
— Ами г-жа Дьо Горн? И тя ли е убита и хвърлена в кладенеца като съпруга й?
— Не. Тя е отвлечена.
— Отвлечена ли?
— Спомнете си как вратата на нейната стая е разбита с чук…
— Но, господин старши-полицай, нали сам казахте, че само един човек е напуснал къщата — чужденецът.
— Наведете се и разгледайте внимателно стъпките на този човек. Виждате колко са дълбоки и как достигат чак до земята. Това са стъпките на човек, който е носил тежък товар. Носил е г-жа Дьо Горн.
— Значи, от тази страна на оградата има изход?
— Да, една малка вратичка, ключът от която е винаги в Матиас дьо Горн. Той му е бил отнет.
— А накъде води този изход?
— Към полето и после към път, който след 1200 метра пресича главното шосе… И знаете ли къде?
— Не.
— До самия ъгъл на замъка Басикур.
— Замъка на Жером Винал! Ренин промърмори през зъби:
— Ха! Положението става сериозно. Ако следата продължи до замъка, всичко е ясно.
Тръгнаха след нея.
Следата наистина продължаваше до замъка. Снегът край оградата беше изметен, но те намериха друга следа, оставена от две колелета на кола, която бе напуснала селото.
Полицаят позвъни. Портиерът, който бе измел вече и главната алея, пристигна с метла в ръка. На въпросите, които му зададоха, отговори, че Жером Винал е заминал рано сутринта, още преди другите да станат. Впрегнал бил колата си сам.
— В такъв случай — каза Ренин, когато останаха насаме с полицая — трябва само да проследим колата.
— Безполезно е — отговори старши-полицаят. — Качили са се на влака.
— На гара Помпиня, откъдето идвам? Но тогава те биха минали през селото…
За това именно са тръгнали в друга посока — към по-голямата гара, на която спират и бързите влакове. Ще се обадя по телефона и тъй като преди единадесет часа няма никакъв влак, станцията ще бъде поставена под наблюдение.
— Вярвам, че сте на прав път, господин старши-полицай — каза Ренин, — и ви поздравявам за начина, по който водихте разследването.
Двамата се разделиха.
Ренин тръгна да се обади на Ортанз Даниел във вилата в Ронсиер, но после размисли и промени решението си — предпочете да не я вижда, преди нещата да вземат по-благоприятен обрат. Затова се върна в гостилницата в селото и й изпрати кратко писмо със следното съдържание:
„Мила приятелко,
Прочитайки писмото Ви, съобразих, че, водена от благородни чувства, вие желаете да покровителствате сърдечните връзки между Жером и Натали. Но всичко ни кара да вярваме, че този господин и тази дама, без да се посъветват със своята закрилница, са избягали, след като са хвърлили Матиас дьо Горн в един кладенец.
Извинете ме, че не ви посетих веднага, но тази афера е дяволски объркана и във ваше присъствие няма да бъда достатъчно спокоен, за да я обмисля добре.“
Беше десет и половина часа и Ренин тръгна да се поразходи из полето. Вървеше с кръстосани на гърба ръце и без дори да поглежда към красивите пейзажи на побелялата от снега местност. Когато се върна, за да обядва, бе все така замислен и не обръщаше никакво внимание на приказките на останалите посетители, които продължаваха да коментират случая.
После се качи в стаята си и вече беше заспал дълбоко, когато го събуди настойчиво чукане на вратата. Стана и отвори.
— Вие? — възкликна изненадано Ренин.
Двамата с Ортанз се гледаха известно време мълчаливо, стискайки само ръцете си, сякаш нищо друго не ги интересуваше и не бе в състояние да смути радостта им от срещата. Най-после той попита:
— Трябваше ли да дойда?
— Да — каза радостно тя. — Да… очаквах Ви…
— Може би щеше да е по-добре, ако ме бяхте извикали по-рано, вместо да чакате… Събитията не са ни чакали и не зная какво ще сполети Жером Винал и Натали дьо Горн.
— Какво, какво? Нима още не знаете? — запита бързо тя.
— Какво да зная?
— Те са арестувани. Искали да се качат на бързия влак…
Ренин забеляза:
— Арестувани ли… Така не се арестува. Най-напред ще ги разпитат, което полицията сигурно прави в този момент. Правосъдието най-напред разследва. Къде са сега?
— В замъка. И понеже са невинни… Нали не допускате, както и аз, че могат да бъдат виновни?
Той отговори:
— Не допускам нищо, скъпа приятелко, но трябва да ви кажа, че всичко е против Тях… С изключение на един факт, а той е, че всичко е прекалено против тях. Не е нормално да има чак толкова доказателства. Но като оставим това настрана, все още няма нищо друго по случая освен неясноти и противоречия.