Выбрать главу

Поеха след това по пътя към Ла Марец. Ортанз непрекъснато се връщаше към страшното зрелище. Но Ренин бе вече весел и поне изглеждаше така, бе съвсем безразличен към него.

— Но кажете най-после какво ще правим — възкликна накрая нетърпеливо Ортанз. — Нима е възможно да оставим всичко това така. Трябва да вземем някакво решение.

— Наистина — съгласи се той, — налага се да вземете едно решение. Господин Росини трябва да знае най-после какво има да става и дали решението ви е в негова полза.

Тя вдигна рамене:

— Е! Не ставаше дума за това. Но засега…

— Какво засега?

— Засега трябва да узнаем чии са тези два трупа.

— Ами Росини?

— Росини ще почака. Но аз не мога да чакам.

— Тъй да е. Той може би и без това още не е успял да залепи гумите. Но все пак не е ли по-важно какво ще му кажете?

— По-важното е това, което видяхме. Показахте ми една тайна, която ме заинтересува повече от всичко друго. А какви са вашите намерения?

— Моите намерения ли?

— Да, има два трупа… Ще съобщите ли за тях в полицията?

— О, свещена простота! — засмя се принцът. — А защо трябва да правя това?

— Но тук има тайна, която трябва да се разкрие… това е една ужасна драма, а може би и престъпление.

— За да я разкрием, не се нуждаем от никого.

— Как така! Какво приказвате? Може би разчитате на нещо?

— Боже мой, но това, което се е случило, е толкова ясно, сякаш съм го прочел в книга. Една история, илюстрирана с картинки. Всичко това е толкова просто!

Тя го погледна през рамо, питайки се не се ли подиграва с нея, но принцът беше съвсем сериозен.

— Е, и тогава какво ще правим? — попита тя цялата тръпнеща.

Вече се смрачаваше. Бяха вървели бързо и сега, когато наближиха Ла Марец, видяха, че ловците току-що се връщаха.

— Тогава — обясни той, — ще попълним сведенията си от околните жители. Познавате ли някого, който би могъл да ни бъде полезен?

— Вуйчо ми. Той никога не е напускал това място.

— Отлично. Ще разпитаме господин д’Еглерош и ще видите в каква логическа последователност ще се занижат фактите един след друг. Щом имаме първата брънка от веригата, ще достигнем и до последната. Това е най-интересното занимание, поне за мен.

Разделиха се чак в замъка. Ортанз намери багажа си и заедно с него едно гневно писмо от Росини, с което той се сбогуваше с нея и й съобщаваше, че заминава.

— Нека бъде благословен този мил и смешен човек — каза си тя, — той май е намерил най-доброто решение на проблема.

Краткотрайният си флирт с него, комичното си бягство, проектите му, всичко това вече беше забравила. Росини й се виждаше много по-чужд, отколкото този смущаващ Ренин, който само до преди няколко часа й се струваше така несимпатичен.

В този миг принцът почука на вратата й.

— Вуйчо ви е в библиотеката си — съобщи той. — Искате ли да идем заедно? Аз го предупредих, че искам да го посетя.

Ортанз веднага тръгна с него.

— Има още нещо — добави Ренин. — Тази сутрин, когато попречих на плановете ви и ви помолих да ми се доверите, поех същевременно и един ангажимент към вас, който няма да закъснея да изпълня. Ще получите и доказателства за това.

— Не сте поели никакъв друг ангажимент — отговори Ортанз, смеейки се, — освен да задоволите докрай любопитството ми.

— Ще бъде задоволено — обеща с увереност той, — нещо повече, още сега ще имате възможността да проверите дали вуйчо ви ще потвърди изводите ми.

Завариха господин д’Еглерош сам. Пушеше лулата си и пиеше шери. Предложи чаша и на Ренин, но принцът отказа.

— А ти как се чувстваш, Ортанз? — запита той с привидно равнодушен глас. — Тук, както знаеш, е така скучно всякога, освен през септември. Използвай пълноценно дните. Чух, че си направила хубава разходка с Ренин?

— За това именно бих желал да поговорим, драги господин д’Еглерош — съобщи принцът.