— Господине — прекъсна го следователят, — вие твърдите същото, което преди малко каза и г-жа Дьо Горн, изнасяте факт, който противоречи на истината. Матиас дьо Горн се е прибрал вчера към 11 часа вечерта. За това има не едно, а две явни доказателства: показанията на неговия баща и следите от стъпките му по снега, който е валял от 9 и четвърт до 11 часа.
— Господин следовател — възрази Жером Винал, без да обръща внимание на неблагоприятния за него ефект от упорството му. — Разказвам събитията така, както наистина са се случили, а не така, както могат да бъдат разказани от някого. Продължавам. Този часовник показваше точно девет часа без десет минути, когато влязох в тази зала. Опасявайки се да не го нападна, г-н Дьо Горн беше взел пушката си. За да го успокоя, поставих револвера си на масата, далеч от мен, така че да му е ясно, че не мога да го взема, и седнах.
— Господине, искам да говоря с вас, му казах. Моля да ме изслушате.
Той нито мръдна, нито отговори — не произнесе дори и сричка, така че говорех само аз. Казах няколко изречения, така както предварително ги бях обмислил:
— Господине, от доста месеци проучвам подробно финансовото ви положение и зная, че всичките ви земи са ипотекирани. Подписали сте полици, падежите на които наближават и нямате никаква материална възможност да ги посрещнете. От баща си не можете да очаквате никаква подкрепа, тъй като и неговото положение е същото. Следователно, вие сте обречен. Аз идвам да ви спася.
Той ме изгледа и седна, което показваше, че моите думи му харесват. Тогава извадих от джоба си пачка банкноти, която поставих срещу него, и продължих:
— Тук има шестдесет хиляди франка, господине, с които искам да купя имението ви Маноар-о-Пюи с всичките му сгради. Ипотечните ви задължения ще поема също аз. Това е сума, два пъти по-голяма от истинската му стойност.
Видях, че очите му блеснаха. Той прошепна само:
— Какви са условията?
— Едно единствено: да заминете за Америка.
— Господин следовател, след това спорихме цели два часа. Но не че предложението ми го обиди, аз го познавах добре. Той просто искаше повече. Пазареше се дълго, като същевременно най-внимателно избягваше да произнесе името на г-жа Дьо Горн, за която аз също не правех каквито и да било намеци. Ако някой ни гледаше в този миг отстрани, щеше да сметне, че сме просто търговци, които търсят начин да се споразумеят за някаква стока, а не за съдбата и щастието на една жена. Най-после, уморен от тия пазарлъци, се съгласих на компромис. Постигнахме споразумение, което поисках веднага да оформим. Разменихме си два документа. С първия той потвърждаваше, че ми продава имота си Маноар-о-Пюи срещу получената сума, а с другия, който той веднага прибра в джоба си, аз се задължавах да му изпратя в Америка още 60 000 франка в деня, в който г-жа Дьо Горн получи развод. С това нещата приключиха.
Сигурен съм, че в този момент той беше доволен и вече не ме смяташе за враг и съперник, а за човек, който му прави услуга. Това се чувстваше и от любезността, която прояви, давайки ми ключа от малката врата към полето, за да си ида у дома по прекия път. За нещастие, докато взимах шапката си и си обличах палтото, направих грешка, която се оказа фатална. Оставих документа за продажбата, подписан от него, върху масата. За миг Матиас дьо Горн схвана облагите, които може да извлече от небрежността ми — като го вземе обратно, той можеше едновременно да запази имота си, да задържи жена си… и да присвои парите. Грабна изведнъж писмото, удари ме по главата и ме хвана с две ръце за гърлото. Но сметката му излезе крива — аз съм по-силен от него и след доста ожесточена борба, която обаче не продължи дълго, аз го повалих и вързах с едно въже, което ми попадна под ръка.
Господин следовател, ако решението на съперника ми беше неочаквано, моето пък бе много бързо. Тъй като всъщност той бе приел условията ми, аз просто го заставих да изпълни задължението си поне в рамките, в които бях заинтересован. Изкачих се с няколко скока на първия етаж. Не се съмнявах, че г-жа Дьо Горн е там и че е чула шума от нашия спор. С помощта на джобното си фенерче огледах трите стаи — нямаше никой. Четвъртата беше заключена. Почуках. Не последва никакъв отговор. Но аз бях в такова състояние, че никаква пречка не можеше да ме спре. Бях видял в една от стаите един чук, взех го и разбих вратата.