— Не съм ги чула.
— И нищо ли не видяхте от това, което се е случило недалеч от кладенеца?
— Там не се е случило нищо, нали Жером Винал ви го каза.
— Тогава, къде е мъжът Ви?
— Не зная.
— Вижте какво, госпожо, вие сте длъжна да помагате на властите и да споделите с нас дори и своите съмнения. Не подозирате ли, че може да е станало някакво нещастие? Имайки предвид, че съпругът ви и баща му са пийнали малко повече, не мислите ли, че той може да е загубил равновесие и да е паднал в кладенеца.
— Когато мъжът ми се прибра, след като беше ходил при баща си, той беше съвършено трезвен.
— Баща му твърди обратното. Двамата са били изпили две-три бутилки вино.
— Баща му се лъже.
— Но снегът не се лъже, госпожо — натърти следователят вече нервирай. — Следите от стъпките му лъкатушат.
— Мъжът ми се прибра в осем и половина часа, преди да завали снегът.
Следователят удари с юмрук по масата.
— Но вие прекалявате, госпожо. Говорите против очевидните факти!… Тази снежна покривка е безпристрастна!… Да противоречите на това, което не може да бъде проверено, разбирам, но тези стъпки в снега и сега съществуват…
Следователят направи усилия и сдържа гнева си. Автомобилът вече бе пристигнал под прозорците. Вземайки бързо решение, той каза на Натали:
— Бъдете така добра, госпожо, да бъдете на разположение на правосъдието и да не напускате тази къща…
И той даде знак на старши-полицаят да отведе Жером Винал в автомобила.
Каузата на двамата влюбени беше загубена. Едва събрали се, те трябваше да се разделят и се защитават далече един от друг, срещу най-тежки обвинения.
Жером пристъпи към Натали, двамата се гледаха скръбно, после той се поклони пред нея и тръгна към изхода, следван от старши-полииая.
— Стой! — извика един глас… — Кръгом, господин старши-полицай. Жером Винал, не мърдай от мястото си!
Следователят смаяно погледна нагоре. Същото направиха и останалите. Гласът идваше някъде отгоре. После кръглото прозорче се отвори и от него се показа Ренин, който жестикулираше възбудено:
— Искам да ме изслушате, господа!… Ще направя важни забележки… И особено важно е едно, относно лъкатушенето на следите… Отговорът на въпросите ви се крие в него! Матиас не е пил… Матиас не е пил…
Ренин бе промушил вече краката си през прозореца и като се обърна към смаяната Ортанз, която искаше да го задържи, каза:
— Чакайте ме тук, мила приятелко. Няма причини, поради които да ви безпокоят.
После се плъзна през отвора и скочи в залата. Следователят бе озадачен.
— Но, за Бога, господине, какво правите тук и кой сте вие?
Изтупвайки запрашените си дрехи, Ренин заговори:
— Извинете ме, господин следовател. Трябваше, разбира се, да вляза оттам, откъдето влизат всички. Но бързах твърде много, освен това мисля, че ако бях влязъл през вратата, вместо да падна от тавана, думите ми нямаше да произведат необходимия ефект.
Следователят приближи ядосан.
— И така, кой все пак сте вие?
— Принц Ренин, господине. Следих тази сутрин дознанието на старши-полицая. Нали, господин старши? Оттогава събирам сведения и наблюдавам всичко свързано със случая, и понеже исках да присъствам на разпитите, скрих се там горе, в една изолирана стаичка.
— Вие сте били там! Посмели сте да постъпите така?
— Когато иска да изясни истината, човек трябва да прояви понякога, хм-м, и такава смелост. Ако не бях се скрил там, не бих се добрал до един дребен факт, който много ми липсваше. Не бих могъл да узная, че Матиас дьо Горн е бил съвсем трезвен. А в това именно е ключът към загадката. Който знае това, може да научи и истината.
Следователят изпадна донякъде в смешно положение. Сам не се бе погрижил да вземе всички необходими предохранителни мерки, за да запази следствената тайна, и сега му бе неудобно да действа безкомпромисно срещу този, който се бе възползвал от това и се бе вмъкнал с хитрост в къщата. Затова само подкани:
— Е, добре, нека свършим тогава с това. Какво искате?
— Само да ме изслушате.
— За какво?
— За установяване на невинността на г-н Винал и г-жа Дьо Горн.
Ренин бе толкова спокоен и изглеждаше, както винаги в такива моменти, леко надменен, което показваше на Ортанз, че развръзката на драмата наистина зависеше от него. И тя потрепери от радост, понеже разбра, че двамата й приятели са спасени.
— О, той го направи — помисли си тя. — Бях го помолила да закриля тази млада жена и я спаси. И той го направи.
Жером и Натали сигурно бяха почувствали същото, защото се бяха приближили един към друг. Сякаш този непознат, паднал от небето, им бе разрешил да се уловят за ръцете.