И в този последен случай ще ви е необходимо моето съдействие. Предлагам ви го, мила приятелко, без никакви условия. Подчертавам това, за да знаете, че всичко, каквото съм правил за вас, и всичко, което ще направя, не ми дава никакво друго право, освен да благодаря и се привържа още по-силно към тази, която е единствената радост и единственото щастие на живота ми.
30 ноември,
Когато получи и прочете това писмо, Ортанз го захвърли в едно шкафче, казвайки си решително:
— Няма да отида!
Най-напред — мислеше си тя, — ако съм придавала някога някакво по-особено значение на тази скъпоценност, която ми се е струвало, че има стойността на талисман, сега вече ни най-малко не се интересувам от нея. Периодът на опитите вече приключи!
Ортанз не можеше да забрави числото осем, номера на новата авантюра. Да започне пак, би означавало да продължи нескончаемата им верига, като при това се приближи още повече до Ренин и му даде залог, който той, при неговата опитност в тези неща, би могъл доста добре да използва.
Дори и в навечерието на определения ден Ортанз не бе променила решението си. Сутринта на самия ден също. Затова обратът, който настъпи изведнъж и без каквато и да било вътрешна борба срещу първоначалното й решение, беше необясним. Тя изтича в градината, отсече три дрянови клонки, приготви ги по препоръчания начин и по обед беше вече във влака за Париж. Измъчваше я любопитство и не можеше да устои на увлекателните сензации, които и предлагаше последната авантюра. Това бе наистина много съблазнително. Огърлицата от ахат, шапката с есенни листа, възрастната жена в храма… — как да устои на тази мистерия и как да отблъсне един такъв случай, в който може да докаже на Ренин на какво е способна самата тя?
— И после какво? — смееше се Ортанз. — Той ме довежда в Париж, а осмият час е опасен за мен само на сто километра оттук, в онзи изоставен замък Аленгър. Единственият часовник, който може да бие заплашително, е затворен чак там!
Ортанз пристигна в Париж вечерта. Сутринта на 5 декември си купи огърлицата от ахат със седемдесет и пет мъниста, облече синя рокля и си сложи шапка с червени листа. Точно в четири вече влизаше в черквата „Свети Стефан“. Сърцето й биеше лудо. Този път беше сама. Чувстваше, че е направила грешка, отказвайки се от могъщата подкрепа на Ренин, но вече бе късно. Огледа се с надеждата да го види, но нямаше никой… Никой, освен една стара жена, облечена в черно, изправена срещу олтара.
Ортанз тръгна към нея. Старата дама държеше между пръстите си броеница от сребърни зрънца и й предложи светена вода. После започна да брои топчетата на огърлицата, която Ортанз й подаде.
— Седемдесет и пет — завърши тя. — Е, добре. Елате. Без да каже повече нито дума, тя я поведе. Минаха моста Туриел и навлязоха в остров Сен Луи. Продължиха по тясна усамотена улица, която ги отведе до кръстопът. Спряха пред стара къща с балкони от ковано желязо.
— Влезте — каза старицата и си отиде.
Тогава Ортанз видя магазин с красиви витрини, които заемаха почти цялата дясна част на партера. Бяха силно осветени и вътре в тях се виждаха безредно нахвърляни предмети и стари мебели.
Остана там няколко секунди, гледайки разсеяно всичко това. Фирмата бе „На бога Меркурий“ и под нея се мъдреше и името на собственика: „Панкарди“. Малко по-нависоко, при основата на първия етаж, имаше малка ниша, в която бе поставена статуята и на самия Меркурий, изработена от печена глина.
— Хайде — прошепна сама на себе си Ортанз и натисна дръжката на вратата.
Един мъж седеше зад широко писалище и прелистваше някакви тефтери. Без да обръща глава, той каза:
— На ваше разположение съм, госпожо. Влезте и разгледайте, моля.
— Това е човекът — помисли си Ортанз.
Той имаше действително необикновено матово лице. Малката посивяла брадичка, разделена на две, правеше лицето му да изглежда по-продълговато. Главата му бе съвършено гола. Две малки очички гледаха хитро към нея. Ортанз, която още не бе вдигнала воала от лицето си, нито свалила мантото, отговори:
— Търся една тока от колан.
— Ето погледнете тук — каза той и я поведе към вътрешността на магазина.
Ортанз огледа витрината и промълви:
— Не… това, което търся, тук го няма. Тази, която искам да си върна, е токата, която изчезна някога от кутията за бижута и която идвам да потърся при вас.
Тя остана смаяна от смущението, което се изписа върху лицето на човека. Очите му станаха плахи.