— О, ще ме извините, но след не повече от десетина минути ще трябва да тръгна за гарата — пристига една приятелка на жена ми, която трябва да посрещна.
— О, десет минути са ми предостатъчни — успокои го Ренин.
— Точно колкото да изпушим по още една цигара тогава, нали?
— Разбира се.
Ренин взе цигара от кутията, която му поднесе господин д’Еглерош, запали я и каза:
— Знаете ли, че случайността по време на тази разходка ни заведе чак до старото имение Аленгър, което сигурно добре познавате.
— Разбира се. Но то е заключено, струва ми се, почти от четвърт век и не сте могли да влезете вътре, нали?
— Влязохме.
— Сигурно сте видели интересни неща?
— Видяхме, и то много. Дори открихме някои твърде странни неща.
— Какви? — попита контът, поглеждайки часовника си. Ренин заразказва:
— Затворени стаи, зала, внезапно изоставена в пълен ред, часовникът, който по чудо ни посрещна със звъна на камбаната си.
— Разказвате с твърде големи подробности — измърмори конт д’Еглерош.
— Е, имаше и нещо по-съществено наистина. Качихме се горе на терасата и оттам видяхме на върха на една кула, която се намира доста далече от замъка… два трупа, по-точно два скелета… на мъж и на жена, покрити все още с дрехите, с които са били облечени, когато са били убити…
— Ох! Ох! Убити? Просто предположение…
— Е, да, и затова именно искаме да ви поразпитаме. Драмата, която се е разиграла, вероятно преди двадесетина години, не е ли предизвикала сензация за времето си?
— Бога ми, не — заяви конт д’Еглерош, — не съм чувал да се говори за някакво престъпление или за изчезнали хора никога.
— Нима — промърмори обезсърчено Ренин, който изглеждаше малко разочарован… — Толкова се надявах да получа някакви сведения от вас, а пък то… Е, извинете ме тогава…
Ренин хвърли въпросителен поглед към Ортанз и тръгна към вратата. Но неочаквано се върна:
— Не бихте ли могли поне, любезни господине, да ми помогнете да вляза във връзка с лица от вашия кръг и от вашата фамилия,… които знаят нещо за случая?
— От моето семейство ли? И защо смятате, че биха могли да бъдат в течение?
— Но нали имението Аленгър е принадлежало и без съмнение все още принадлежи на фамилията д’Еглерош. Всички военни реликви в замъка носят герба, изобразяващ кацнал върху камък орел… върху скала. Оттам направих това свое заключение.
Контът този път изглеждаше наистина изненадан. Той блъсна бутилката и чашата си и каза:
— Какво говорите? Винаги съм пренебрегвал това съседство.
Усмихнат, Ренин повдигна глава:
— По-скоро ми се струва, драги господине, че не ви се ще въобще да приемете някаква роднинска връзка между вас… и този непознат владетел на замъка.
— Значи, според вас той е съмнителен човек?
— Той несъмнено е убиецът.
— Какво говорите?
Контът се изправи на крака. Развълнувана, Ортанз засрича.
— Сигурен ли сте наистина, че е било извършено престъпление и че престъпникът е някой от замъка?
— Съвсем сигурен.
— Но на какво се дължи тази ваша сигурност?
— На това, че зная самоличността на жертвите и причината за убийството.
Принц Ренин говореше толкова убедено, че тези, които го слушаха, не можеха да не повярват, че разполага с най-неоспорими доказателства.
С ръце на гърба конт д’Еглерош сновеше неспокойно из стаята.
Накрая проговори:
— Отдавна имах предчувствието, че тогава се е случило нещо, но никога не съм се опитвал да узная какво… Тогава, преди двадесет години, един от роднините ми, далечен мой братовчед, наистина живееше в имението Аленгър. Поради името, което нося и аз, се надявах, че тази история, за която наистина нищо не зная, но за която все пак подозирах, ще остане неразкрита завинаги…
— Значи този ваш братовчед ги е убил тогава?…
— Бил е принуден да ги убие.
Ренин вдигна глава.
— Съжалявам много, драги господине, но трябва да поправя донякъде твърденията Ви. — Вашият братовчед е извършил убийството хладнокръвно и подло и аз не зная друго престъпление, извършено така обмислено, спокойно и тайнствено.
— А вие какво знаете за него?
Дошъл бе мигът, в който и Ренин трябваше да даде обяснение. Това бе един опасен момент, чиято важност Ортанз схващаше напълно, макар и да не подозираше още драмата, към разкриването на която принцът се движеше стъпка по стъпка.
— Случилото се е съвсем ясно — каза той. — Всичко свидетелствува, че този господин д’Еглерош е бил женен и че не далеч от замъка Аленгър е живяла и друга съпружеска двойка. Двете семейства поддържали помежду си близки приятелски отношения, докато един ден… Кой от четиримата е бил първопричината за помрачаването на отношенията между двете семейства, не бих могъл да твърдя, но има едно предположение, което бие веднага на очи: че жената на вашия братовчед г-жа д’Еглерош се е срещала тайно със съпруга от другата двойка в кулата с бръшляните, която има и друг изход откъм самото поле. Разбирайки за това, вашият братовчед д’Еглерош решил да си отмъсти жестоко, но така, че никой да не узнае, че виновните в изневяра са били убити. Той е открил, че в замъка има едно място, откъдето може да наблюдава над дърветата и просеките на парка отстоящата на осемстотин метра оттам кула. Той пробил дупка в парапета на мястото, където била замазана една стара бойница, и оттам с помощта на далекогледа си, за който направил специален жлеб, наблюдавал срещите на виновните в изневяра лица. И пак оттам, след като взел всички предпазни мерки и изчислил разстоянието до отсрещната кула, един неделен ден на 5 септември, когато в замъка нямало никого, убил хладнокръвно двамата влюбени с два пушечни изстрела.