Панкарди беше посинял, устните му трепереха и от тях течаха лиги, които не забелязваше. Виждаха как смут все повече обзема цялото му същество. Противоречивите чувства: страх и алчност, се бореха в него, поглъщайки разума му.
Внезапно Панкарди избухна и наистина бе ясно, че думите бликаха от устата му случайно, без самият той да схваща какво говори:
— Сто хиляди! Двеста! Петстотин! Милион! Все ми е едно! За какво са ми тези милиони? Те могат да се загубят, могат да изчезнат… да отлетят… Само едно нещо е важно — и само за него си струва да се държи сметка: съдбата, която или е с вас, или е против вас. А сега съдбата е с мен — вече повече от девет години. Никога не ми е изневерила. А вие сега искате аз да й изневеря? Да я продам. Защо? От страх? Затвор? Синът ми?… Глупости!… Докато тя се грижи за мен, нищо лошо не може да ми се случи. Тя ми е слуга и приятел… Тя е завързана в токата. Как? Не зная! Може би коралът… има вълшебни камъни, които задържат щастието.
Ренин, без да го изпуска от очи, слушаше внимателно всяка негова дума, всяка, дори и най-малката промяна в интонацията му. Сега антикварят се смееше. Смехът му беше нервен, дрезгав, смях на човек, който е много сигурен в себе си. Панкарди се отправи към Ренин с жестове, в които се чувстваше голямата му самоувереност.
— Милиони? Но аз не ги желая, драги господине. Малкото каменно късче, което имам, струва много повече от тях. Доказателство за това е целият този труд, който хвърляте, за да ми го отнемете. Сам признавате, че цели месеци сте правили своите издирвания. Месеци, през които сте преровили всичко, докато аз дори и не подозирах. Дори не съм знаел за това, за да се защитавам. Но защо да се защитавам?… Малката вещ се пази сама. Тя не желае да бъде открита и това няма да стане никога… Да, тя наистина е тук… И е поставена на място, което задоволява… Щастието на Панкарди? Но то е известно на целия квартал, на всички антиквари. Аз крещя от покрива: „Аз имам щастие“. Дори си позволих нахалството да взема като покровител бога на щастието… Меркурий! Той също ме закриля. Вижте колко много статуетки на Меркурий има в магазина ми! Погледнете колко много от тях висят горе на тази дъска. И всичките те са от известен скулптор. Можете да проверите подписите му. Ако желаете, разбира се. И той, ми ги продаде всичките. Искате ли да ви подаря една, драги господине? Един подарък от Панкарди като обезщетение за вашия неуспех! Ще я приемете ли?
Той се изправи до стената, взе една статуетка от дъската и просто я натика в ръцете на Ренин. И смеейки се, понеже противникът като че ли отстъпваше пред смелата му атака, той се провикна:
— Браво, той приема! А ако той се съгласи, това означава, че всички сме съгласни! Госпожо Панкарди, не се тревожи, скъпа! Довиждане, г-це Ортанз! Довиждане, господине! Когато поискате отново да ми кажете добър ден, почукайте три пъти на тавана. Довиждане, отнесете подаръка си… и нека Меркурий ви закриля! Довиждане, мили мой принце… Довиждане, госпожице Ортанз…
Той ги изтласка към желязната стълба, като хващаше ту единия, ту другия за ръката и ги избута така чак до ниската врата, която се виждаше в горния край на стълбата.
Но което беше най-невероятното в случая, Ренин въобще, не протестираше. Той не оказа ни най-малка съпротива и се остави да го водят като наказано дете, което изпъждат навън.
От мига, в който той направи своето предложение на Панкарди, до този, в който Панкарди тържествуваше и го изтласка към вратата със статуетката в ръце, не бяха минали и пет минути.
Прозорците на столовата и салона на мецанина, които Ренин бе наел, гледаха към улицата. Масата бе сервирана за двама души.
— Извинете, че наредих да сервират, без да ви попитам — каза Ренин на Ортанз, като отвори вратата на салона.
— Но си мислех, че както и да се развият събитията, все ще се съгласите да дойдете тук и да вечеряме заедно. Не ми отказвайте тази милост, която ще бъде последната от нашата последна авантюра.
Ортанз не отказа. Начинът, по който завърши сражението, толкова противоположен на всичко, което бе виждала от него досега, я отчайваше. А и защо да отказва, когато условията на договора не бяха изпълнени?
Ренин излезе за малко, за да даде някои заповеди на слугата си, и след минута-две се върна отново при нея и я въведе в столовата. Часът вече минаваше седем.