Върху масата имаше цветя, а по средата стоеше статуетката на Меркурий, подарък от синьор Панкарди.
— Нека Бога на щастието председателствува нашата вечеря! — каза шеговито Ренин.
И чудно, изглеждаше много весел.
— Ах — възкликна той, — а колко много зла воля проявихте вие! Госпожата ми затваряше вратата си… Госпожата вече не ми пишеше… Наистина, мила приятелко, вие бяхте много жестока и аз много страдах. Трябваше да употребя какви ли не средства, за да ви привлека поне тук. Признайте, че писмото ми беше доста майсторски написано! Трите пръчици… синята рокля… Кой може да устои на всичко това! На всичко отгоре, прибавих и от себе си няколко загадки: седемдесет и пет зрънца на огърлицата, старата жена със сребърната броеница… всичко това изкушава все пак любопитството. Не ми се сърдете за всичко това. Исках да ви видя днес и вие дойдохте. Благодаря.
След това принцът разказа накратко как е открил следите на откраднатото бижу.
— Сигурно се надявахте, че като ми поставите това условие, аз няма да мога да го изпълня? Грешка, мила приятелко. Опитът поне в началото беше лесен, понеже разполагах с едно важно сведение: характера на талисмана, олицетворяван от тази тока. Достатъчно бе да проуча дали сред тези, които са ви заобикаляли от прислугата, има някой, който да е по-заинтересован от него. Така съставих един списък на лицата, които са били в по-голяма близост до вас. В него вниманието ми веднага бе привлечено от г-ца Люсиен, родена в Корейка — страната на суеверията. Това бе изходната ми точка. После всичко беше свързано едно с друго и само трябваше да разнищя веригата.
— Всичко се разнищваше добре, но веригата се скъса. Открихте крадеца, но не успяхте да се доберете до откраднатата вещ.
Упрекът беше ясен. Ренин не беше свикнал с неуспехи. А тя, изглежда, се нервираше и от неговото спокойствие след неуспеха, вследствие на който пропадаше и всичко останало.
Той не отговори. Беше напълнил две чаши с шампанско и бавно изпразни едната, като не сваляше поглед от статуетката на бога Меркурий. Завъртя я върху пиедестала й.
— Каква добра работа, каква хармония на линиите! Цветът ми харесва по-малко, но линията, пропорцията, симетрията. Погледнете тази статуетка. Панкарди има право, тя е творение на голям майстор. Краката са едновременно и тънки, и мускулести. Целият силует напомня елен, навява чувството за бързина. Това е много добре… Има обаче една малка грешка, която може би не сте забелязали.
— О, да — съгласи се Ортанз. — Направи ми впечатление още като я видях над фирмата на магазина. Имате предвид сигурно, че й липсва нещо като равновесие, нали? Тялото е прекалено наведено върху крака, който го носи. Създава впечатлението, че ще падне напред.
— Поздравявам ви — каза Ренин. — Грешката е едва забележима и трябва много чувствително око, за да се долови. Но наистина, логично би било тежестта на тялото да я събори и според законите на равновесието малкият бог да се строполи върху главата на някой минувач.
След кратко мълчание Ренин продължи:
— Още от първия ден забелязах този недостатък. Но как още тогава не съм направил необходимия извод? Бях смутен само от нарушаването на един естетически закон, докато е трябвало да се запитам как така се нарушава един физически закон. Сякаш изкуството и природата нямаха нищо общо! И като че ли законите на гравитацията могат да бъдат нарушавани, без да има там някаква друга първоначална причина.
— Какво искате да кажете? — попита Ортанз заинтригувана.
— О, нищо — каза той. — Учудвам се само, че не сте се запитали по-рано защо този Меркурий не се търкулва напред, както би трябвало да стане.
— И каква е причината?
— Причината ли? Предполагам, че Панкарди, като е усъвършенствал статуетката, за да я направи по-пригодна да му помага в щастието, е променил някак центъра й на равновесие! И най-вероятно е постигнал това, като е поставил някаква допълнителна тежест, която да я придържа.
— Каква тежест?
— На пръв поглед би могло да се предположи, че статуетката е привързана с нещо, за да не пада. Но нищо подобно. Наблюдавах го от прозореца как на всеки два дни се качва по една подвижна стълба до нея, за да я почиства. Той тогава я повдигаше и значи остава единствената хипотеза: тя е балансирана с противотежести.
Ортанз изтръпна. Бе започнала вече да се досеща.
— Противотежест?… Предполагате, че тя е там… сигурно в пиедестала?
— А защо не?
— Нима е възможно? Но в такъв случай защо Панкарди ще ни подарява тази статуетка?
— Той не ни подари точно тази — уточни Ренин. — Тази аз сам си я взех.
— Но кога? Откъде?