Монтале се спусна към шапката, грабна я с лявата си ръка, прехвърли я зад гърба си в дясната и я скри, без да престава да говори.
— И така — продължи госпожа дьо Сен Реми, — дойде един куриер и съобщи за скорошното пристигаме на краля. Е, госпожици, трябва да се наконтите!
— Бързо — извика Монтале, — бързо, Луиз! Последвайте госпожа майка ви и ме оставете да премеря парадната си рокля.
Луиз стана. Майка й я улови за ръката и я изведе на стълбата.
— Елате! — каза тя. И прибави тихо:
— Когато ви забранявам да идвате у Монтале, защо идвате у нея?
— Госпожо, тя ми е приятелка. Впрочем аз току-що влязох.
— И никого ли не скриха пред вас?
— Госпожо!
— Видях една мъжка шапка… Сигурно е шапката на оня обесник, на оня нехранимайко!…
— Госпожо! — извика Луиз.
— На оня безделник Маликорн!… Една почетна госпожица приема такъв човек!… Пфу!
И гласовете замряха надолу по стълбата.
Монтале не изпусна нито дума от тоя разговор, защото ехото й го предаваше като през фуния.
Тя вдигна рамене и като видя. Раул, които беше излязъл от скривалището си и също бе чул всичко, прибави:
— Клета Монтале! Жертва на приятелството!… Клети Маликорн! Жертва на любовта!
Тя спря поглед върху трагикомичното лице на Раул, които съжаляваше, че за един ден е узнал толкова тайни.
— О, госпожице — каза той, — как да ви благодаря за вашата любезност?
— Някои ден ще си уредим сметките — отговори тя. — А сега изчезвайте, господин дьо Бражелон, защото госпожа дьо Сен Реми е много строга и може да извърши тук обиск, които ще бъде неприятен за всички ни! Сбогом!…
— Но Луиз… как да узная?…
— Вървете! Вървете! Крал Луи XI4 е знаел какво върши, когато е изнамерил пощата.
— Уви! — рече Раул.
— А после нали аз съм тук? А аз струвам повече от всички кралски пощи! По-скоро на коня си! Госпожа дьо Сен Реми не трябва да ви завари тук, ако се качи пак, за да ми чете проповед.
— Тя ще каже на баща ми, нали? — прошепна Раул.
— И ще ви се карат! Ах, виконте, ясно се вижда, че идвате от двора: страхлив сте като краля. Пусто да остане, в Блоа ние минаваме често без съгласието на таткото! Попитайте Маликорн.
При тия думи младата лудетина улови Раул за раменете и го избута през вратата. Той слезе внимателно по стълбата, намери коня си, скочи на него и препусна така, като че ли го преследваха осемте гвардейци на негово височество.
IV
БАЩА И СИН
Раул яздеше по пътя, които му беше добре познат, които беше много мил на паметта му; по пътя, които водеше от Блоа към дома на граф дьо Ла Фер.
Читателят ще ни освободи от едно ново описание на това жилище. Той е бил вече там заедно с нас в други времена и го познава. Само че от последното ни пътуване там стените бяха станали по-сиви и тухлите бяха придобили зеленикавата отсянка на стара мед; дърветата бяха израсли; по-преди те протягаха мършавите си клони над оградата, а сега се бяха заоблили и покрити с листа, цвят и плод, хвърляха гъста сянка за минувача.
Раул видя отдалече островърхия покрив, двете малки кулички, гълъбарника между брястовете и гълъбите, които се виеха непрекъснато около тухления конус, но не се разделяха никога с него: така приятните спомени се вият около една светла душа.
Когато се приближи, той чу шума на скрипците, които скърцаха под тежестта на масивните кофи; също тъй му се стори, че чува меланхолното стенене на водата, която пада обратно в кладенеца; тъжен, зловещ, тържествен шум, които поразява ухото на детето и на поета, и двамата мечтатели; шум, които англичаните наричат splash, арабските поети — gasgachau и които ние, французите, ако поискаме да бъдем поети, трябва да преведем описателно: шум на вода, която пада във водата.
Повече от една година не се беше виждал Раул с баща си. През цялото това време той се намираше при господин принца.
Наистина след всички вълнения на фрондата, за първия период на която се опитахме да разкажем в предишния роман на трилогията, Луи дьо Конде се помири с двора публично, тържествено и искрено. През цялото време, докато продължаваше разпрата между господин принца и краля, господин принцът, които отдавна се беше привързал към Бражелон, му правеше напразно предложения, съблазнителни за един млад човек. Граф дьо Ла Фер, неизменно верен на честта и на краля, на ония принципи, които един ден разви пред сина си в гробниците на Сен Дени, граф дьо Ла Фер отказваше постоянно на господин принца от името на сина си. Нещо повече: вместо да последва господин дьо Конде в бунта му, виконтът тръгна с господин дьо Тюрен, които се сражаваше за краля. После, когато господин дьо Тюрен охладня на свои ред към краля, виконтът напусна господин дьо Тюрен, както по-преди напусна господин дьо Конде. От тая неизменна линия на поведение последва това, че Раул, макар и още много млад, взе участие в десет победи, защото Тюрен и Конде бяха победители само под знамената на краля, и нито веднъж не видя поражение, от което би могла да страда храбростта и съвестта му.
4
Луи XI — френски крал (1461–1483), които възстановил пощата — древен институт на Римската империя. — Б. пр.