И така Раул по желанието на баща си служеше упорито и покорно на краля Луи XIV въпреки всички криволичения, които бяха нещо обикновено и може би неизбежни в тая епоха.
Господин дьо Конде, попаднал отново в милост, се възползува от дарената му амнистия, за да си върне много неща, включително и Раул. Господин граф дьо Ла Фер послуша здравия си разум и веднага изпрати Раул при принц дьо Конде.
Една година изтече от последната раздяла на бащата със сина; няколкото писма подсладиха, но не излекуваха мъката от отсъствието му. Ние видяхме, че Раул остави в Блоа и друга любов освен синовната.
Но нека бъдем справедливи към него: ако не беше случаят и госпожица дьо Монтале, тия два демона изкусители, Раул, след като изпълнеше поръчката, щеше да препусне право към къщата на баща си; без съмнение щеше да обърне глава назад, но нямаше да спре дори ако самата Луиз би протегнала ръце към него. Ето защо през първата половина на пътя Раул съжаляваше за миналото, с което се раздели тъй бързо, тоест за любимата си; през втората половина на пътя той мислеше за приятеля си, когото с голямо нетърпение искаше да види.
Раул видя, че вратата на градината е отворена, и пусна коня си по алеята, без да обръща внимание на гневното махане от страна на един старец, облечен в мораво вълнено трико и с голяма шапка от изтъркано кадифе.
Старецът, които плевеше с ръце една лехичка с ниски розови храсти и маргаритки, се възмути, като видя, че един кон препуска така по почистените и посипани с пясък алеи.
Той се осмели да изпусне едно силно „хм!“, което накара конника да се обърне. Тогава сцената се промени: като видя лицето на Раул, старецът скочи и загина към къщи с прекъслечни мърморения, което у него сякаш беше израз на луда радост.
Раул стигна до конюшните, предаде коня си на едно малко момче и затича по стълбата с бързина, която би зарадвала баща му.
Той премина вестибюла, трапезарията и салона, без да срещне никого; най-после, като стигна до вратата на господин граф дьо Ла Фер, той почука нетърпеливо и влезе, като не дочака думата: „Влезте!“, която беше казана с важен и едновременно приятен глас.
Графът седеше край една маса, покрита с книжа и книги. Той беше все същият изящен и хубав благородник като по-преди, но времето беше придало на благородството и хубостта му по-тържествен и по-величествен характер. Чело чисто и без бръчки, над дълги къдри, повечето бели, отколкото черни; очи проницателни и нежни под младежки мигли; мустаци тънки, слабо прошарени — над красиво очертани устни, сякаш никога не изкривявани от гибелни страсти; снага права и гъвкава; ръка безукорна, но тънка. Такъв беше знаменитият благородник, които толкова знаменити хора бяха превъзнасяли под името Атос.
В тая минута той нанасяше поправка в една тетрадка, изцяло писана от него.
Раул сграбчи баща си за раменете, за шията, както можа, и го прегърна така нежно, така бързо, че графът нема и време нито да се освободи, нито да превъзмогне бащинското си вълнение.
— Вие тук, Раул, вие тук! — извика той. — Възможно ли е?
— О, господине, господине, колко се радвам, че ви виждам отново!
— Вие не ми отговаряте, виконте! Отпуск ли получихте, та сте в Блоа, или в Париж се е случило някое нещастие?
— Слава богу, господине — отговори Раул, като се успокои постепенно, — никакво нещастие, а напротив, случи се нещо приятно. Кралят се жени, както имах честта да ви съобщя в последното си писмо, и заминава за Испания. Негово величество ще мине през Блоа.
— За да посети негово височество ли?
— Да, господин графе. Ето защо, като се страхува да не го завари неподготвен или като желае да му бъде особено приятен, господин принцът ме изпрати да приготвя квартири.
— Видяхте ли негово височество? — попита графът живо.
— Имах тая чест.
— В замъка ли?
— Да, господине — отвърна Раул, като наведе очи, защото сигурно почувствува в разпита на графа нещо повече от любопитство.
— А, наистина ли, виконте?… Поздравявам ви. Раул се поклони.
— Но вие видяхте още някого в Блоа, нали?
— Господине, видях нейно кралско височество.
— Много добре. Но аз говоря не за нейно височество.
Раул се изчерви и не отговори.
— Вие не ме чувате, както изглежда, господин виконте, а? — продължи господин дьо Ла Фер, без да повишава гласа, но с известна строгост в погледа.