Той ставаше вече, за да се осведоми, когато вратата на стаята се отвори. Непознатият помисли, че навярно му водят пътника, тъй нетърпеливо очакван от него.
Затова направи бързо няколко крачки към вратата, която се отваряше.
Но вместо лицето, което очакваше, появи се господин Кропол. Зад него в полумрака на стълбата се показа доста миловидното личице на госпожа Кропол, зяпнала от любопитство. Тя погледна крадешката хубавия благородник и изчезна.
Кропол пристъпи усмихнато, с шапка в ръка и по-скоро превит, отколкото наведен за поклон.
Без дума да продума, непознатият го запита с движение на ръката.
— Господине — каза Кропол, — дойдох да ви попитам как… но как трябва да ви наричам: ваша светлост или господин графе, или господин маркизе?…
— Наричайте ме просто господине и говорете по-скоро — отговори непознатият с онзи високомерен тон, които не допуска нито спорове, нито възражения.
— Та аз дойдох да се осведомя как господинът е прекарал нощта и дали господинът има намерение да задържи апартамента.
— Да.
— Но, господине, появи се едно ново обстоятелство, което не бяхме предвидели.
— Какво?
— Негово величество Луи XI ще пристигне днес в нашия град и ще остане тук цял ден, а може би и два дни.
Силно учудване се изписа по лицето на непознатия.
— Френският крал ще пристигне в Блоа?
— Той е на път, господине.
— Тогава още едно основание, за да остана — рече непознатият.
— Много добре, господине; но господинът ще задържи ли целия апартамент?
— Не ви разбирам. Защо днес трябва да заемам по-малко помещение от вчера?
— Защото, ваша светлост ще ми позволи да му кажа, вчера, когато избирахте жилището си, нямаше нужда да определям цена, която би показала, че мисля за средствата на ваша светлост… Но днес…
Непознатият се изчерви. Той си помисли веднага, че го смятат за беден и че го обиждат.
— А днес се замислихте за моите средства, нали? — запита той студено.
— Господине, аз съм благороден човек, слава богу! И макар да съм съдържател на странноприемница, в мене има благородническа кръв. Баща ми беше служител и домоуправител на поксиния господин маршал д’Анкр. Бог да го прости!…
— Не ви оспорвам това, господине; само искам да зная и да зная колкото се може по-скоро накъде клонят вашите въпроси.
— Господине, вие сте много умен човек, за да не разберете, че градът ни е малък, че дворът ще го залее, че къщите ще бъдат претъпкани с гости и че следователно наемите ще поскъпнат извънредно много.
Непознатият се изчерви отново.
— Кажете си условията, господине — рече той.
— Моите условия не са тежки, господине, защото търся честни печалби и искам да уредя работата, без да бъда неучтив или груб в моите желания… И тъй, апартаментът, които заемате, е много голям, а вие сте сам…
— Това е моя работа.
— О, разбира се!… Аз не ви пъдя, господине!
Кръвта нахлу в слепите очи на непознатия. Той хвърли на клетия Кропол, потомък на домоуправител на господин маршал д’Анкр, поглед, от които съдържателят би се скрил под прословутата плоча на камината, ако интересите му не го приковаваха на място.
— Вие искате да изляза? — рече той. — Обяснете се, но бързо.
— Господине, господине, вие не ме разбрахте. Постъпката ми е много деликатна; но аз се изразявам зле или може би, тъй като господинът е чужденец, което познавам по изговора…
Действително непознатият изговаряше малко гърлено буквата „р“, което е характерно за английската интонация дори у хората от тоя народ, които говорят най-чисто френски.
— Тъй като господинът е чужденец, казвам, той не долавя отсенките на моите думи. Аз искам да кажа, че господинът би могъл да освободи една или две от трите стаи, които заема; това би намалило много наема му и би успокоило съвестта ми. Действително неприятно е да се повишава неразумно наемът на стаите, когато сме имали честта да определим един разумен наем.
— Колко беше наемът вчера?
— Един луидор, господине, с храната и грижите по коня.
— Добре. А колко е днес?
— А, в това е мъчнотията! Днес пристига кралят; ако дворът пренощува тук, тогава наемът трябва да се увеличи за целия ден. От това следва, че за три стаи, по два за всяка, са необходими шест луидора. Два луидора, господине, са нищо, но шест луидора са вече много.
Сега непознатият, които се беше изчервил, побледня силно.
Той извади с героична храброст от джоба си една кесия с герб, които прикри грижливо с ръката си. Кесията беше тъй тънка, тъй мършава, тъй сплескана, че това не избягна от погледа на Кропол.