Непознатият изсипа кесията на дланта си. Тя съдържаше три двойни луидора, което правеше шест обикновени луидора, колкото съдържателят искаше за днес.
Но Кропол искаше общо седем.
Той погледна непознатия, сякаш желаеше да му каже: „А после?“
— Остава още един луидор, нали, господин съдържателю?
— Да, господине, но…
Непознатият претърси джоба на панталона си и извади малък портфейл, златен ключ и няколко сребърни монети. От монетите състави един луидор.
— Благодаря, господине — каза Кропол. — Сега ми остава да узная дали господинът възнамерява да задържи и утре апартамента си, в такъв случай ще му го оставя; а ако господинът не възнамерява, ще го обещая на служителите на негово величество, които ще дойдат.
— Вярно — отговори непознатият след доста дълго мълчание, — но тъй като нямам повече пари, както сам видяхте, а задържам обаче апартамента, трябва да продадете тоя диамант на някого в града или да го задържите като залог.
Кропол разглежда тъй дълго диаманта, че непознатият побърза да каже:
— Предпочитам да го продадете, господине, защото струва триста пистола. Един евреин — няма ли евреин в Блоа? — ще ви даде за него двеста или най-малко сто и петдесет. Вземете колкото и да ви даде, дори ако ви предложи само онова, което имате да вземате от мене за квартирата. Вървете си!
— О, господине! — извика Кропол, като се срамуваше, че така неочаквано беше унижен от благородството и безкористието на непознатия, както и от огромното му търпение към толкова тикания и подозрения. — О, господине, в Блоа съвсем не грабят така, както вие, изглежда, си мислите, и ако диамантът струва, както казвате…
Непознатият порази още веднъж Кропол с лазурния си поглед.
— Аз не съм познавач на диаманти, господине, повярвайте ми! — извика Кропол.
— Но бижутерите разбират от скъпоценни камъни, попитайте ги — рече непознатият. — Сега, мисля, сметките ни са приключени, нали, господин съдържателю?
— Да, господине, и за мое най-голямо съжаление, защото се страхувам, че обидих господина.
— Ни най-малко — отговори непознатият величествено.
— Или, както изглежда, че ограбих един благороден пътник… Моля ви се, влезте ми в положението.
— Да не говорим повече за това, ви казвам, и бъдете тъй любезен да ме оставите сам.
Кропол се поклони ниско и излезе смутен, което показваше, че има добро сърце и че наистина съвестта го гризе.
Непознатият затвори сам вратата и щом остана самичък, погледна в празната си кесия, от която беше извадил малка копринена торбичка, дето лежеше диамантът, последната му надежда.
Той потършува също така в празните джобове, погледна книжата в портфейла и се убеди, че сега остава без всякакви средства.
Тогава вдигна очи към небето с възвишено спокойствие и с отчаяние, изтри с разтреперана ръка няколкото капки пот, които браздяха благородното му чело, и наведе към земята поглед, преди малко пълен с величие.
Бурята отмина далеч от него — може би се беше молил с цялата си душа.
Той се приближи до прозореца, седна на предишното си място и остана там неподвижно като мъртвец, докато небето потъмня и по изпълнената с благоухания улица минаха първите факли, като дадоха сигнал, че е вече време да започне илюминацията по всички прозорци на града.
VII
ПАРИ
Докато непознатият гледаше с любопитство тия светлини и се вслушваше във всички тия шумове, в стаята му влезе съдържателят Кропол с двама слуги, които сложиха масата за ядене.
Чужденецът не им обърна никакво внимание.
Тогава Кропол се приближи до него и му каза на ухото с най-голямо уважение:
— Господине, диамантът е оценен.
— А! — рече пътникът. — Е, какво?
— Господине, бижутерът на негово кралско височество дава за него двеста и осемдесет пистола.
— Получихте ли ги?
— Мислех, че трябва да ги взема, господине; все пак аз ги взех с условие: ако господинът желае да вземе диаманта си, когато получи пари… диамантът ще бъде върнат.
— Съвсем не. Казах ви да го продадете.
— В такъв случай аз изпълних или почти изпълних вашата воля, защото, без да съм го продал напълно, взех парите за него.
— Задържете си; което имате да вземате — прибави непознатият.
— Добре, господине, щом непременно искате това. Тъжна усмивка се показа върху устните на благородника.
— Сложете парите тук — каза той, като показа с ръка един сандък и същевременно се обърна.
Кропол сложи една доста голяма торбичка, от която си удържа наема.
— Сега — рече той — господинът не ще ме наскърби да не вечеря… Той вече се отказа от обеда: това е много обидно за заведението „Медичи“. Вижте, господине, яденето е сложено и ще се осмеля дори да прибавя, че то има добър вид.