Непознатият поиска чаша вино, отчупи малко хляб и не се отдръпна от прозореца, за да яде и пие.
Скоро се разнесоха силни звуци на тръби, в далечината се чуха викове; глух шум изпълни долната част на града. Най-напред непознатият различи тропота на приближаващи се коне.
— Кралят! Кралят! — повтаряше шумната тълпа.
— Кралят! — повтори Кропол, които изостави наемателя си и деликатните си обноски, за да задоволи любопитството си.
На стълбата с Кропол се срещнаха и смесиха госпожа Кропол, Питрино, помощниците и готвачите.
Шествието се движеше бавно; осветяваха го хиляди факли на улицата и от прозорците.
След рота мускетари и гъст отряд благородници идваше носилката на господин кардинал Мазарини. Четири черни коня я теглеха като карета.
Пажовете и служителите на кардинала вървяха след нея.
След това идваше каретата на кралицата майка; почетните и госпожици седяха край вратичките, а благородниците й яздеха от двете страни.
Подир кралицата яздеше кралят на великолепен кон, саксонска порода, с дълга грива. Като се кланяше на няколко прозореца, откъдето излитаха най-силните викове, младият монарх показваше благородното си и прелестно лице, осветявано от факлите на пажовете му.
Отстрани на краля, но две крачки назад, принц дьо Конде, господин Данжо и двадесет други придворни, следвани от техните хора и техните багажи, завършваха това наистина тържествено шествие.
В цялото това великолепие имаше нещо военно.
Само някои придворни, и то от старите, бяха с пътнически дрехи; почти всички бяха облекли военни униформи. Мнозина носеха ризници и презрамни ремъци, както във времето на Анри IV и Луи XIII.
Когато кралят мина пред него, непознатият се наведе над балкона, за да види по-добре, и закри лицето си с ръце; сърцето му се сви; измъчваше го горчива завист.
Звуците на тръбите го опияняваха, възторжените викове на народа го зашеметяваха; за миг той загуби разума си в това море от светлини, врява и бляскави образи.
— Той е крал! Той! — прошепна непознатият с такова отчаяние и такова страдание, че думите му трябваше да долетят до небесата.
После, преди да излезе от мрачната си замечтаност, целият тоя шум и цялото това великолепие изчезнаха. На ъгъла на улицата, долу, под прозорците на чужденеца, останаха само несъзвучни и пресипнали гласове, които викаха от време на време: „Да живее кралят!“
Останаха също така шестте свещи, които държеха обитателите на странноприемницата „Медичи“, а именно: две в ръцете на Кропол, една у Питрино и по една у всеки готвач.
Кропол повтаряше непрекъснато:
— Колко е хубав кралят! Колко прилича на поксиния си знаменит баща!
— Много по-хубав е — твърдеше Питрино.
— И каква гордост в лицето! — казваше госпожа Кропол, която вече клюкарствуваше със съседите и съседките.
Кропол поддържаше разговора със собствените си лични наблюдения и не забеляза, че един старец, които водеше малък ирландски кон за юздата, се опитва да се промъкне през тълпата от жени и мъже, събрала се пред странноприемницата „Медичи“.
В тая минута от прозореца се разнесе гласът на чужденеца:
— Господин съдържателю, дайте възможност да се влезе в заведението ви.
Кропол се обърна, едва тогава видя стареца и му направи път.
Прозорецът се затвори.
Питрино показа пътя на новодошлия, които влезе, без дума да продума.
Чужденецът го чакаше на стълбата, стисна го в прегръдките си и го заведе до един стол.
Старецът не поиска да седне.
— О, не, не, милорд! — каза той. — Да седна във ваше присъствие? Никога!
— Пари — извика благородникът, — моля ви се, седнете… Вие идвате от Англия… толкова отдалече! Ах, не е за вашите години тая тежка умора, която е необходима за моята служба!… Починете си!…
— Най-напред трябва да ви дам отговора си, милорд.
— Пари… моля ти се, не ми казвай нищо… Ако новината беше хубава, ти би почнал другояче. Ти извърташ, значи новината е лоша.
— Милорд — каза старецът, — не бързайте да се тревожите. Не всичко е още изгубено, надявам се. Необходими са воля, търпение и особено покорност на съдбата.
— Пари — отговори младият човек, — аз дойдох тук сам, през хиляди клопки и опасности: вярваш ли, че имам воля? Аз замислях това пътуване въпреки всички съвети и всички пречки: вярваш ли, че имам търпение? Тая вечер продадох последния диамант на баща ми, защото нямах вече с какво да заплатя квартирата си и съдържателят щеше да ме изгони.
Пари потрепера от възмущение, а младият човек му отговори със стискане на ръката и усмивка.