— Аз имам още двеста седемдесет и четири пистола и смятам, че съм богат; не се отчайвам, Пари: вярваш Ли, че съм покорен на съдбата?
Старецът вдигна треперещите си ръце към небето.
— Говори — рече чужденецът, — не скривай нищо от мене. Какво се е случило?
— Разказът ми ще бъде къс, милорд; но, в името на небето, не треперете така!
— То е от нетърпение, Пари. Говори, какво ти каза генералът?
— Най-напред генералът не поиска да ме приеме.
— Взел те е за шпионин.
— Да, милорд, но аз му писах писмо.
— Е, и какво?
— Той го получи, прочете го, милорд.
— В това писмо ти обясни моето положение и моите желания, нали?
— О, да! — отговори Пари с тъжна усмивка. — Описах всичко и вярно предадох вашата мисъл.
— И какво стана, Пари?
— Генералът ми върна писмото по адютанта си, като му заръчал да ми каже, че ако на другия ден бъда още в местата, които командува, ще заповяда да ме арестуват.
— Да те арестуват! — прошепна младият човек. — Да те арестуват!… Тебе… най-верния ми слуга!
— Да, милорд.
— И ти беше подписал писмото с твоето име Пари.
— С всичките букви, милорд. Адютантът ме познаваше в Сейнт Джеймз и — прибави старецът с въздишка — в Уайтхол!
Младият човек наведе глава и тъжно се замисли.
— Да, направил е това пред своите хора — каза той, като се опитваше да се излъже. — Но насаме… двамата… какво направи? Отговори!
— Уви, милорд — отвърна Пари, — той ми изпрати четирима конници и те ми дадоха коня, с които пристигнах тук, както видяхте. Конниците ме заведоха в галоп до малкото пристанище Тенби, хвърлиха ме по-скоро, отколкото качиха, в една рибарска лодка, която отиваше в Бретан, и ето аз съм тук.
— О! — въздъхна младият човек и конвулсивно стисна с ръка гърлото си, за да не изхълца. — И това е всичко, Пари, всичко?
— Да, милорд, всичко!
След тоя къс отговор на Пари настъпи дълго мълчание; чуваше се само как тракат токовете на младия човек, които крачеше разярено по паркета.
Старецът поиска да промени разговора, които водеше към много мрачни мисли.
— Милорд — каза той, — какъв е тоя шум, които чух, като идвах насам? Какви са тия хора, които викат: „Да живее кралят“?… За кой крал става дума и защо са всички тия светлини?
— А, Пари, ти не знаеш — иронично отговори младият човек. — Френският крал посещава добрия си град Блоа; всички тия тръби са негови, всички тия позлатени конски чулове са негови, шпагите на всички тия благородници са негови. Неговата майка пътува пред него в карета, украсена великолепно със злато и сребро. Щастлива майка! Неговият министър му събира милиони и го води при богата годеница. Ето защо се радва целият тоя народ; той обича краля си, той го гали с възторжени викове и вика: „Да живее кралят! Да живее кралят!“
— Добре, добре, милорд — рече Пари, още повече обезпокоен от тоя разговор, отколкото от първия.
— Ти знаеш — продължи непознатият, — че докато всичко това става в чест на краля Луи XIV, моята майка и моята сестра нямат пари, нямат хляб за ядене. Ти знаеш, че след две седмици, когато цяла Европа научи това, което ми разказа сега, аз ще бъда презрян и опозорен!… Пари… има ли такива примери: човек с моето положение да бъде принуден…
— Милорд, в името на небето!
— Имаш право, Пари, аз съм подъл страхливец и кой ще ми помогне, ако сам не направя нещо за себе си? Не, не, Пари, аз имам две ръце… имам шпага…
И той се удари силно по ръката и откачи шпагата си от стената.
— Какво искате да правите, милорд?
— Какво ще правя ли, Пари? Това, което правят всички в моето семейство: майка ми живее от обществено подаяние, сестра ми проси за майка ми, нейде имам братя, които просят също за тях. И аз, най-възрастният, ще направя като всички тях, ще отида да искам милостиня!
При тия думи, последвани от нервен и страшен смях, младият човек запаса шпагата си, взе си шапката от сандъка, метна на раменете си една черна мантия, която носеше през цялото пътуване, а след това стисна двете ръце на стареца, които го гледаше тревожно, и каза:
— Мои добрички Пари, заповядай да затоплят камината, пий, яж, спи, бъди щастлив! Да бъдем щастливи, верни ми приятелю, единствени ми приятелю! Ние сме богати като крале.
Той удари с юмрук торбата с пистолите, която падна тежко на пода, и избухна отново в онзи зловещ смях, които така уплаши Пари.
Докато всички в къщата викаха, пееха и се готвеха да приемат пътниците, пристигнали с краля, непознатият излезе тихо през залата на улицата и след една минута изчезна от очите на стареца, които гледаше от прозореца.