Само нейно височество, като истинска лотарингка, не изоставаше от негово величество. Ако не беше тя, Луи XIV щеше да яде съвсем сам; затова той беше много благодарен първо на леля си, а после на господин дьо Сен Реми, нейния домоуправител, които тоя път се беше наистина отличил.
След вечерята по знак на господин дьо Мазарини кралят стана. Леля му го покани да обиколи редиците на събралите се гости.
Тогава дамите забелязаха — има някои неща, които се забелязват също тъй добре от дамите както в Блоа, така и в Париж, — тогава дамите забелязаха, че Луи XIV има бърз и смел поглед, което обещаваше отличен ценител на истинските хубавици. Мъжете от своя страна забелязаха, че младият крал беше горд и високомерен, че обичаше да свежда очите на тия, които го гледаха много дълго или много втренчено, а това предсказваше бъдещ господар.
Луи XIV беше обиколил вече почти една трета, от гостите, когато слухът му бе поразен от една дума, произнесена от негово високопреосвещенство, който приказваше с негово височество.
Тая дума беше женско име.
Щом чу тая дума, Луи XIV не чу или по-скоро не поиска да слуша вече нищо друго. Той пренебрегна хората, които чакаха погледа му, и побърза да свърши прегледа на останалите гости и да стигне до края на залата.
Негово височество, като хитър придворен, питаше негово високопреосвещенство за здравето на племенничките му. Действително преди пет-шест години при кардинала бяха пристигнали три племеннички от Италия: те бяха госпожици Хортензия, Олимпия и Мария Манчини.
И така, негово височество питаше за здравето на кардиналовите племеннички; той съжаляваше, както твърдеше, че няма щастието да ги приеме едновременно с чичо им; сигурно те са пораснали, станали са още по-хубави и по-грациозни, както са обещавали последния път, когато негово височество ги видял.
Кралят остана най-напред поразен от разликата в гласовете на двамата събеседници. Гласът на негово височество беше спокоен и естествен, когато говореше за Майчини; напротив, господин дьо Мазарини, докато му отговаряше, явно извиси гласа си с тон и половина.
Сякаш кардиналът искаше гласът му да стигне до края на залата, до ушите, които много се отдалечаваха от него.
— Монсеньор — каза той, — госпожиците дьо Манчини трябва да завършат още образованието си; те имат особени задължения; трябва да се научат да живеят в новото си положение. Пребиваването в един млад и блестящ двор би ги малко разсеяло.
При последния епитет Луи се усмихна тъжно. Дворът беше млад наистина, но скъперничеството на кардинала му пречеше да бъде блестящ.
— Обаче — възрази негово височество — вие нямате намерение да ги затворите в манастир или да ги направите прости гражданки, нали?
— Съвсем не! — отговори кардиналът, като се мъчеше да_придаде на мекия си кадифен италиански изговор колкото се може повече острота и звучност. — Съвсем не! Непременно искам да ги омъжа, и то колкото се може по-добре.
— Кандидати ще има предостатъчно, господин кардинал — каза негово височество с простодушието на търговец, който поздравява събрата си.
— Надявам се, монсеньор, защото господ ги е надарил едновременно с грация, ум и красота.
През време на тоя разговор Луи XIV, воден от нейно височество, продължаваше, както казахме, да приема представящите се.
— Госпожица’ Арну — казваше принцесата, като представяше на негово величество една пълна двадесет и две годишна блондинка, която на селския празник би могла да се вземе за пременена селянка, — госпожица Арну, дъщеря на моята учителка по музика.
Кралят се усмихна. Нейно височество не можеше никога да изсвири правилно дори четири ноти на виола или клавесин.
— Госпожица Ор дьо Монтале — продължи нейно височество, — благородна и изпълнителна почетна госпожица.
Тоя път се засмя не вече кралят, а представяното младо момиче, защото за първи път в живота си чуваше такъв отзив от устата на принцесата, която обикновено не го глезеше никак.
Ето защо Монтале, нашата стара позната, се поклони на негово величество съвсем ниско, колкото от уважение, толкова и от необходимост: трябваше да прикрие напиращата усмивка, която кралят би могъл да не припише на истинската й причина.
Точно в тая минута кралят чу думата, която го накара да потрепери.
— Как се казва третата? — питаше негово височество.
— Мария, монсеньор — отговаряше кардиналът. Навярно в тая дума имаше някаква магическа сила, защото, както казахме, при тая дума кралят потрепера и отведе нейно височество към средата на залата, сякаш искаше да я запита нещо доверително; а всъщност желаеше да се приближи до кардинала.