— Вземете която си искате от стената.
— Ще дойдете ли с мене?
— Уви, мили приятелю, бих дошъл с най-голямо удоволствие, но ловът е забранен на епископите.
— А, не знаех това — рече д’Артанян.
— Впрочем — продължи Арамис — до дванадесет часа имам работа.
— Значи ще ида сам? — запита д’Артанян.
— Уви, да! Но непременно се върнете за обяд.
— Ей богу, у вас се яде толкова добре, че не мога Да не се върна.
И д’Артанян стана от масата, поклони се на сътрапезниците си, взе аркебузата, но вместо да отиде на лов, пое бързо към малкото ванско пристанище.
Напразно се озърта да види дали не вървят след него: не видя никого, не забеляза нищо.
Нае малко рибарско корабче за двадесет и пет ливри и отплува в единадесет часа и половина, наивно убеден, че не го бяха проследили.
И наистина никой не вървеше след него. Само един брат йезуит, който от сутринта стоеше горе на камбанарията на черквата си, не пропусна нито една негова крачка, като го следеше със силния си далекоглед.
В дванадесет часа без четвърт Арамис узна, че д’Артанян заминал за Бел Ил.
Корабчето плаваше бързо: силен север-североизточен вятър го носеше към Бел Ил.
Докато се приближаваше към целта си, д’Артанян разглеждаше непрекъснато брега. Той търсеше с очи било на брега, било над укрепленията яркото облекло на Портос и масивната му фигура върху фона на леко облачното небе.
Търсенето на мускетаря не даде резултат; той слезе на сушата, без да види нищо, и първият войник, когото запита, му каза, че господин дю Балон не се е върнал още от Ван.
Тогава, без да губи нито миг, д’Артанян заповяда на кормчията да насочи корабчето към Сарзо.
Всички знаят, че вятърът изменя посоката си в известни определени часове на деня; сега от север северо-източен той беше станал югоизточен; следователно беше много добър за връщане.
И така, казваме, вятърът беше почти също тъй благоприятен за плаване към Сарзо, както и за първото пътуване. След два часа д’Артанян беше вече край брега на Сарзо и след още един час можеше да стигне във Ван.
Въпреки бързината на курса д’Артанян се топеше от нетърпение и мъка: за това можеше да разкаже само палубата на корабчето, която той тъпка в продължение на три часа.
От кея, където спря корабчето му, д’Артанян се намери за миг в епископския дворец.
Той смяташе да порази Арамис с бързината на връщането си; искаше да го укори за двуличието му, наистина сдържано, но все пак достатъчно ясно, за да го накара да почувствува всички последици на тоя случай и да изтръгне от него част от тайната му.
После се надяваше чрез сполучливи изрази, които в тайните са това, което е щиковата атака в редутите, да разруши тайнствеността на Арамис и да го накара да открие отчасти играта си.
Но в преддверието той срещна камердинера, който му прегради пътя, при все че му се усмихна с блажен вид.
— При монсеньора! — извика д’Артанян, като се опита да го отстрани с ръка.
Камердинерът залитна за миг, но си възвърна равновесието и попита:
— При монсеньора?
— Е да, разбира се. Не ме ли познаваш, глупако?
— Как не; вие сте кавалерът д’Артанян.
— Тогава пусни ме да мина.
— Безполезно.
— Защо?
— Защото негово преосвещенство не си е в къщи.
— Как? Негово преосвещенство не си е в къщи! А къде е?
— Замина.
— Замина?
— Да.
— Къде?
— Не зная; но може би негово преосвещенство съобщава това на господин кавалера.
— Как? Къде? По какъв начин?
— В това писмо, което негово преосвещенство ми поръча да предам на господин кавалера. — И камердинерът извади едно писмо от джоба си.
— Е, давай, дръвнико! — рече д’Артанян, като му го грабна от ръцете. — О, да, да — прибави той, като хвърли поглед на първия ред, — разбирам!
И прочете полугласно:
„Мили приятелю,
Най-неотложна работа ме вика в една от енориите на епархията ми. Надявах се да ви видя, преди да замина; но сега губя тая надежда, като мисля, че вие ще останете два-три дни в Бел Ил с нашия мил Портос.
Забавлявайте се, но не се опитвайте да се състезавате с него на масата; това не бих посъветвал дори и Атос в най-добрите му дни.
Сбогом, мили приятелю; повярвайте, дълбоко съжалявам, че не можах да се възползувам по-добре и по-дълго от милата ви компания.“
— Пусто да остане! — извика д’Артанян. — Изиграха ме. Ах, какъв овен, какво говедо, какъв безподобен глупак съм! Но най-добре се смее тоя, който се смее последен! О, измамиха ме, измамиха ме като маймуна, на която дават празен орех!
И като удари с юмрук все още смеещото се лице на камердинера, той изскочи от епископския дворец.