Колкото и бързо да вървеше в тръс, Фюре не беше вече подходящ при тия обстоятелства.
И така, той отиде в Пощенския двор и си избра кон, кой го благодарение на шпорите му и отпуснатите поводи показа, че елените съвсем не са най-бързите създания на света.
LXXIV
В КОЯТО Д’АРТАНЯН ПРЕПУСКА, ПОРТОС ХЪРКА, А АРАМИС СЪВЕТВА
Тридесет-тридесет и пет часа след описаните от нас събития Фуке, заповядал, както винаги, да не приемат никого, седеше в познатия ни вече кабинет в Сен Манде и работеше. Внезапно в двора влезе бързо една карета, впрегната в четири облени в пот коня.
Навярно тая карета беше очаквана, защото трима-четирима лакеи се спуснаха към вратичката й и я отвориха. Докато господин Фуке ставаше от писмената си маса и се приближаваше бързо до прозореца, един човек се показа от каретата и слезе с мъка по подвижната стълбичка от три стъпала, като се опираше върху рамото на лакеите.
Щом каза името си, тоя от лакеите, върху рамото на когото не лежеше ръката му, затича към входа и изчезна в преддверието.
Той бързаше да предупреди господаря си; но не стана нужда да почука на вратата.
Фуке стоеше на прага.
— Негово преосвещенство епископът на Ван — доложи лакеят.
— Добре — отговори Фуке.
След това се наведе над перилата на стълбата, по долните стъпала на която вече се изкачваше Арамис, и каза:
— Вие, мили приятелю, и толкова рано?
— Да, аз, господине; но смазан от умора, разбит, както виждате.
— О, клети приятелю! — рече Фуке, като му предложи ръката си, на която Арамис се облегна.
Слугите се отдалечиха почтително.
— Е, нищо не е това, щом пристигнах. А това беше най-важното.
— Говорете бързо — каза Фуке, като затвори вратата след Арамис и себе си.
— Сами ли сме?
— Да, съвсем сами.
— Никой ли не може да ни подслушва? Или да чуе?
— Бъдете спокоен.
— Пристигна ли господин дю Валон?
— Да.
— И получихте ли писмото ми?
— Да. Работата е сериозна, както изглежда, щом изисква вашето присъствие в Париж в един момент, когато то е толкова необходимо там.
— Да, крайно сериозна.
— Благодаря, благодаря! За какво се отнася? Но за бога, отдъхнете си най-напред, мили приятелю. Вие сте ужасно бледен.
— Наистина не съм добре; но, моля ви се, не ми обръщайте внимание. Нищо ли не ви каза господин дю Валон, като ви предаде писмото?
— Не. Чух силен шум, приближих се до прозореца и видях край външното стълбище нещо като мраморен конник; слязох при него, той ми подаде писмото и конят му падна мъртъв.
— А той?
— Той падна заедно с коня; вдигнаха го и го занесоха в стаите; като прочетох писмото, отбих се при него, за да го разпитам за по-големи подробности: но той спеше толкова дълбоко, че беше невъзможно да го събудят. Съжалих го; заповядах да му свалят ботушите и да не го безпокоят.
— Добре. Сега ето за какво се отнася. Вие видяхте господин д’Артанян в Париж, нали?
— Разбира се. Той е умен и дори благороден човек, макар че благодарение на него убиха нашите скъпи приятели Лиодо и д’Еймери.
— Уви, да, зная. В Тур срещнах куриера, който ми носеше писмото на Гурвил и бързите служебни писма на Пелисон. Размислихте ли за това събитие, господине?
— Да.
— И разбрахте ли, че това беше пряко нападение върху вашия суверенитет?
— Мислите ли?
— О, да!
— Е, добре, ще ви призная, че и на мен ми хрумна тая мрачна мисъл.
— Не се заслепявайте, господине… за бога, не се заслепявайте! Слушайте… Връщам се на д’Артанян.
— Слушам.
— При какви обстоятелства го видяхте?
— Дойде за пари.
— С каква платежна заповед?
— С бон от краля.
— Личен?
— Подписан от негово величество.
— Виждате! Е добре, д’Артанян дойде в Бел Ил; беше предрешен, представяше се за интендант, натоварен от господаря си да купи солници. А д’Артанян има само един господар — краля; значи е бил изпратен от краля. Той видя Портос.
— Кой е тоя Портос?
— Извинете, сбърках. Той видя господин дю Валон в Бел Ил и сега знае не по-зле от нас двамата, че Бел Ил е укрепен.
— И вие мислите, че го е изпратил кралят? — попита Фуке замислено.
— Не се съмнявам.
— И в ръцете на краля д’Артанян е опасно оръдие?
— Най-опасното от всички.
— Значи добре съм го преценил от пръв поглед.
— Какво искате да кажете?
— Поисках да го привлека към себе си.
— Ако сте намерили, че той е най-храбрият, най-умният и най-ловкият човек в цяла Франция, вие сте го преценили добре.
— Значи на всяка цена трябва да стане наш!
— Д’Артанян ли?
— Нима сте на друго мнение?
— Не, съгласен съм с вас; но той няма да стане ваш.