— Защо?
— Защото пропуснахме момента. Той беше в разногласие с двора; трябваше да се възползуваме от това; но после той мина в Англия, допринесе много за реставрацията, спечели богатство и най-после се върна на служба при краля. Това значи, че му плащат добре за тая служба.
— Ние ще му дадем повече, това е всичко.
— О, господине, извинете: д’Артанян има само една дума и щом я даде, не я взема назад.
— Какво заключение вадите от това? — попита Фуке разтревожено.
— Че в момента става въпрос да отбием страшен удар.
— А как ще го отбиете?
— Чакайте… Д’Артанян ще дойде да даде отчет на краля за поръчението си.
— О, имаме време да помислим за това.
— Как така?
— Предполагам, че сте го изпреварили много, а?
— Приблизително десетина часа.
— Е добре, за десет часа… Ар а мис поклати глава.
— Вижте тия облаци, които се носят по небето, вижте тия ластовички, които цепят въздуха. Д’Артанян е по-бърз от облаците и птиците; д’Артанян е вятърът, който ги носи.
— Хайде де!
— Казвам ви, че в тоя човек има нещо свръхчовешко; той е мой връстник и аз го познавам от тридесет и пет години.
— Е, тогава?
— Тогава вижте какво е положението, господине. Аз изпратих при вас господин дю Валон в два часа през нощта; той замина осем часа преди мене. Кога пристигна?
— Приблизително преди четири часа.
— Ето виждате, аз дойдох четири часа по-бързо от него, а при това Портос е безподобен ездач; уморил е осем коня; видях труповете им по пътя. Аз изминах с пощенските коне петдесет левги, но имам подагра, камък в бъбреците, зная ли какво? Така че умирам от умора. Наложи се да си отдъхна в Тур; оттам пътувах полужив; каретата ми едва не се преобръщаше; понякога лежах на стените й, понякога на облегалото, а четирите бесни коня препускаха в кариер. Най-после пристигнах, като изминах тоя път четири часа по-бързо от Портос. Но д’Артанян не тежи триста фунта като Портос, д’Артанян няма подагра и камък в бъбреците като мене; той не е ездач, а центавър. Виждате ли, той тръгна за Бел Ил, когато аз тръгвах за Париж, и макар че го изпреварих с десет часа, д’Артанян ще пристигне два часа след мене.
— Но случайностите?
— За него няма случайности.
— А ако не намери коне?
— Той ще затича по-бързо от конете.
— Боже мой, какъв човек!
— Да, той е човек, когото обичам и от когото се възхищавам; обичам го, защото е добър, благороден, честен; възхищавам се от него, защото за мене е връх на човешката мощ; но в същото време се страхувам от него и предугаждам постъпките му. И така, накратко казано, господине: след два часа д’Артанян ще бъде тук; изпреварете го, идете бързо в Лувър и се вижте с краля, преди той да се види с д’Артанян.
— Какво да кажа на краля?
— Нищо; подарете му Бел Ил.
— О, господин д’Ербле, господин д’Ербле! — извика Фуке. — Колко планове рухват изведнъж!
— След един пропаднал план винаги може да се измисли и да се изпълни друг. Никога не трябва да изпадаме в отчаяние. Но вървете, господине, вървете бързо.
— А тоя тъй грижливо подбран гарнизон! Кралят ще го смени веднага.
— Господине, тоя гарнизон беше на краля, когато влезе в Бел Ил; сега е ваш. Същото ще стане с всеки друг гарнизон след петнадесетдневна обработка. Не пречете на нищо, господине. Нима намирате за неудобно да бъде цялата армия на ваша страна след една година, вместо да привлечете само един два полка? Нима не разбирате, че сегашният ви гарнизон ще ви създаде привърженици в Ла Рошел, в Нант, в Бордо, в Тулуза, навсякъде, където го изпратят? Вървете при краля, господине, вървете. Времето тече и докато губим нашето време, д’Артанян лети по главния път като стрела.
— Господин д’Ербле, вие знаете, че всяка ваша дума е семе, което се разраства и дава плод в мисълта ми. Отивам в Лувър.
— Веднага, нали?
— Само ще се преоблека.
— Помнете, че д’Артанян няма нужда да минава през Сен Манде. Той ще отиде направо в Лувър; трябва да извадим тоя час от времето, с което сме го изпреварили.
— Може би д’Артанян има всичко, но няма моите английски коне. След двадесет и пет минути ще бъда в Лувър.
И без да губи нито секунда, Фуке заповяда конете да бъдат готови за тръгване. Арамис успя само да му каже:
— Върнете се също тъй бързо, както ще отидете; ще ви чакам с нетърпение.
След пет минути суперинтендантът летеше към Париж.
През това време Арамис поиска да му посочат стаята, в която почиваше Портос.
При вратата на кабинета той падна в прегръдките на Пелисон, който току-що беше узнал за пристигането му и беше излязъл от канцелариите, за да го види.
С това приятелско достойнство, което владееше съвършено, Арамис прие тия толкова почтителни, колкото и дружелюбни ласки; но изведнъж се спря върху площадката на стълбата и попита: