— А как се наричат всички тия замисли, господин Колбер?
— Замислите на господин Фуке ли, всемилостиви господарю?
— Да.
— Престъпления за оскърбяване на величеството.
— И какво правят с такива престъпници?
— Арестуват ги, съдят ги и ги наказват.
— Сигурен ли сте, че господин Фуке е замислил да извърши престъплението, което му приписвате?
— Ще кажа повече, всемилостиви господарю, той е вече пристъпил към изпълнението му.
— Е, добре, аз се връщам на това, което казвах, господин Колбер.
— А какво казвахте, всемилостиви господарю?
— Дайте ми съвет.
— Извинете, всемилостиви господарю, но преди това трябва да прибавя още нещо.
— Говорете.
— Има очевидно, осезателно, веществено доказателство за измяна.
— Какво?
— Току-що научих, че господин Фуке укрепява Бел Ил.
— А, наистина ли?
— Да, всемилостиви господарю.
— Сигурен ли сте?
— Напълно. Знаете ли, всемилостиви господарю, колко войници има в Бел Ил?
— Ей богу, не! А вие?
— Не зная, всемилостиви господарю. Впрочем исках да предложа на ваше величество да изпрати някого в Бел Ил.
— Кого?
— Мене например.
— Какво ще правите в Бел Ил?
— Ще се осведомя дали е вярно, че господин Фуке по примера на старите феодали поставя зъбци на градските стени.
— С каква цел?
— За да се защищава един ден срещу своя крал.
— Но ако всичко това е вярно, господин Колбер — каза Луи, — трябва да се постъпи веднага, както казвахте: трябва да се арестува господин Фуке.
— Невъзможно!
— Господине, вече ви казах, мисля, че премахнах тая дума за тия, които ми служат.
— Служителите на ваше величество не могат да попречат на господин Фуке да бъде суперинтендант.
— И какво?
— Благодарение на тая длъжност за него е целият парламент, тъй както зад него стои цялата армия — благодарение на щедростта му, цялата литература — благодарение на благосклонността му, цялото благородническо съсловие — благодарение на подаръците му.
— Значи, с други думи, аз съм безсилен срещу господин Фуке?
— Съвсем безсилен, поне засега, всемилостиви господарю.
— Вие сте слаб съветник, господин Колбер.
— О, не, всемилостиви господарю, защото аз няма да се огранича само да посоча опасността на ваше величество.
— Хайде де! Как може да се подкопае тоя колос? Я да видим!
И кралят се засмя горчиво.
— Той се издигна благодарение на парите, убийте го с парите, всемилостиви господарю.
— Да му отнема длъжността ли?
— Лошо средство.
— Кое е добро тогава?
— Разорете го, всемилостиви господарю.
— Как?
— Ще ви се представят много случаи. Възползувайте се от всички.
— Посочете ми ги.
— Ето един например. Негово височество ще се жени, сватбата трябва да бъде великолепна. Това е хубав случай за ваше величество да поиска един милион от господин Фуке. Господин Фуке, който плаща наведнъж двадесет хиляди, когато трябва да даде само пет, ще намери лесно тоя милион, когато му го поиска ваше величество.
— Добре, ще му го поискам — рече Луи XIV.
— Ако ваше величество благоволи, да подпише платежната заповед, аз сам ще пратя за парите.
И като бутна една хартия към краля, Колбер му подаде перо.
В тоя миг вратата се полуотвори и вратарят доложи за идването на господин суперинтенданта.
Луи побледня.
Колбер изпусна перото и се отдръпна от краля, над когото разперваше черните си криле като ангел на злото.
Суперинтендантът влезе и като придворен разбра от пръв поглед положението на нещата.
Това положение не беше успокоително за Фуке, макар и той да съзнаваше силата си. Малките черни очи на Колбер, разширени от завистта, и прозрачният, горящ от гняв поглед на Луи XIV, вещаеха близка опасност.
Придворните приличат на опитните войници, които през шума на листата и воя на вятъра различават далечните стъпки на въоръжен отряд; като се ослушат, могат да кажат приблизително колко души вървят, колко оръжия дрънкат, колко оръдия се приближават. Същото могат да кажат и придворните за звуците, които се разнасят в двореца.
И така, достатъчно беше Фуке да вникне в мълчанието, което го посрещна, за да разбере колко заплахи крие в себе си то.
Кралят го остави да стигне до средата на стаята. Младежката му свенливост го караше да се сдържа. Фуке се възползува от удобния случай.