— Хайде, хайде — рече д’Артанян свойски на Раул, — кралят позволява да ме прегърнеш; само най-напред поблагодари на негово величество.
Раул се поклони тъй изящно, че кралят, който харесваше всички достойнства, стига само да не намаляваха неговите, се възхити от хубостта, силата и скромността на Бражелон.
— Господине — каза кралят, като се обърна към Раул, — аз помолих господин принца да бъде тъй любезен да ви отстъпи на мене и получих отговор от него. И така, от тая сутрин вие сте на служба при мене. Господин принцът беше добър господар, но надявам се, че няма да загубите нищо от промяната.
— Да, да, Раул, бъди спокоен, кралят има добри страни — рече д’Артанян, който беше разбрал характера на Луи и играеше със самолюбието му, разбира се, в известни граници, като спазваше приличието и ласкаеше дори когато наглед се шегуваше.
— Всемилостиви господарю — каза тогава Бражелон с тих и мелодичен глас, с тая свобода и непринуденост, която беше наследил от баща си, — всемилостиви господарю, не от днес принадлежа на ваше величество.
— О, зная това — заяви кралят, — вие искате да напомните за произшествието на площада Грев. Тоя ден вие наистина ми принадлежахте изцяло, господине.
— Не, всемилостиви господарю, аз не говоря и за тоя ден; не заслужава да си спомням за такава нищожна услуга в присъствието на човек като господин д’Артанян; аз исках да кажа за един случай, който остави трайна следа в живота ми и който от шестнадесетгодишна възраст ме направи предан служител на ваше величество.
— Аха! — рече кралят. — И какъв е тоя случай? Кажете, господине.
— Ето го… Когато тръгнах за първия си поход, т.е. за да се присъединя към армията на господин принца, господин граф дьо Ла Фер ме изпрати до Сен Дени, където върху последните стъпала на мрачната базилика останките на крал Луи XIII чакат наследник, когото, надявам се, бог няма да изпрати на това място още дълги дълги години. Тогава той ме накара да се закълна в праха на нашите господари, че ще служа на кралската власт, представлявана от вас, въплътена във вас, всемилостиви господарю, че ще и служа с мислите, думите и делата си. Аз се заклех; бог и мъртвите приеха клетвата ми. Оттогава минаха десет години, всемилостиви господарю, и аз нямах толкова често случаи да я сдържа, колкото бих желал. Аз съм само войник на ваше величество, нищо друго, и като ме призовава при себе си на служба, моят крал ме кара да променя не господаря, а само гарнизона.
Раул млъкна и се поклони.
Той беше свършил, а Луи XIV все още слушаше.
— Пусто да остане! — извика д’Артанян. — Чудесно казано, нали, ваше величество? Добър род, всемилостиви господарю, велик род!
— Да — промърмори кралят развълнуван, без да се осмели обаче да прояви вълнението си, защото то беше предизвикано от допира с много, във висша степен благородна натура. — Да, господине, вие казвате истината: навсякъде вие принадлежехте на краля. Но като промените гарнизона, повярвайте ми, вие ще получите повишение, което напълно заслужавате.
Раул разбра, че кралят нямаше да му каже нищо повече. И със съвършен такт, който беше отличителна черта на тая изящна натура, той се поклони и излезе.
— Имате ли още нещо да ми кажете, господине? — попита кралят, когато остана сам с д’Артанян.
— Да, всемилостиви господарю, и тая новина запазих за края, защото е тъжна и ще облече в траур кралските дворове в Европа.
— Какво искате да кажете?
— Всемилостиви господарю, като минавах през Блоа, чух една новина, печална новина, ехо от двореца.
— Наистина вие ме плашите господин д’Артанян.
— Всемилостиви господарю, тая новина ми я съобщи един водач на ловджийски кучета, който носеше креп на ръката си.
— Може би чичо ми Гастон д’Орлеан?…
— Всемилостиви господарю, той е предал богу дух.
— И никой не ме е предупредил! — извика кралят, който виждаше оскърбление в това, че не са му съобщили тая новина.
— О, не се сърдете, всемилостиви господарю — каза Д’Артанян, — парижките куриери и куриерите от цял свят не препускат като вашия служител; куриерът от Блоа ще бъде тук едва след два часа, а той препуска бързо, уверявам ви, тъй като го настигнах чак отвъд Орлеан.
— Чичо ми Гастон! — прошепна Луи, като притисна ръка към челото си и вложи в тия три думи най-противоречиви чувства, пробудени от спомените.
— Е, да, всемилостиви господарю, така е — философски забеляза д’Артанян, като отговори на кралската мисъл: — миналото отлита.
— Вярно, господине, вярно; но слава богу, остава ни бъдещето и ние ще се постараем да не бъде то прекалено мрачно.