— Провинциално богатство, госпожице дьо Монтале.
— Не току-така баща ви знае тайните на господин принца.
— От това баща ми има само една облага — да му дава пари назаем.
— С една дума, не току-така вие сте най-големият хитрец в цялата област.
— Вие ме ласкаете.
— Аз?
— Да, вие.
— Как?
— Аз казвам, че нямам никакво влияние, а вие твърдите обратното.
— И така, какво става с мястото ми?
— С мястото ви?…
— Ще го получа или не?
— Ще го получите.
— Но кога?
— Когато поискате.
— Де е грамотата?
— В джоба ми.
— Как! В джоба ви?
— Да.
Маликорн се усмихна лукаво и действително извади от джоба си грамота, която Монтале грабна като плячка и прочете жадно.
Докато четеше, лицето й се проясняваше.
— Маликорн — извика тя, като свърши четенето, — наистина вие сте добър човек.
— Защо, госпожице?
— Защото бихте могли да ме накарате да си заплатя мястото на придворна госпожица, но не го направихте.
И тя се засмя високо, като мислеше да смути писаря. Но Маликорн издържа храбро нападението.
— Не ви разбирам — каза той. Тоя път се смути Монтале.
— Аз ви открих чувствата си — продължи Маликорн. — Вие ми казахте три пъти със смях, че не ме обичате; веднъж ме целунахте без смях, това е всичко, което ми трябва.
— Всичко ли? — рече гордата кокетка Монтале с тон, в който проличаваше накърнена гордост.
— Абсолютно всичко, госпожице — отговори Маликорн.
— А!
Това възклицание изразяваше повече гняв, отколкото благодарност, която младият човек можеше да очаква.
Той поклати спокойно глава.
— Слушайте, Монтале — продължи младият човек, без да се грижи дали ще й се хареса свойското му обръщение, или не, — да не спорим за това.
— Защо?
— Защото от една година насам, откак ви познавам, вие щяхте да ме изпъдите двадесет пъти, ако не ви се харесвах.
— Наистина! А по какъв повод бих ви изпъдила.
— Защото бях достатъчно дързък.
— О, което си е вярно, вярно си е!
— Виждате добре, че сте принудена да си признаете.
— Господин Маликорн!
— Да не се караме; и така, ако ме задържахте, това не е без причина.
— Но не е, защото ви обичам! — извика Монтале.
— Съгласен съм. Ще кажа нещо повече: в тоя миг, сигурен съм, не можете да ме търпите.
— О, вие не сте казвали никога по-голяма истина!
— Добре, а аз ви мразя.
— А, ще си взема бележка от това.
— Вземете си. Вие намирате, че съм груб и глупав; а аз намирам, че гласът ви е креслив, а лицето изкривено от гняв. В тоя миг вие ще се хвърлите по-скоро от прозореца, отколкото да ми позволите да целуна крайчето на пръста ви; а аз ще скоча по-скоро от покрива, отколкото да се допра до края на роклята ви. Но след пет минути вие ще ме обичате, а аз ще ви обожавам. О, така е.
— Съмнявам се.
— А аз се кълна в това.
— Самомнителен глупак!
— А после и това не е истинската причина; вие имате нужда от мене, и аз имам нужда от вас. Когато ви е приятно да бъдете весела, аз ви разсмивам; когато ми подобава да бъда влюбен, аз ви гледам. Аз ви дадох място на придворна дама, което желаехте; вие ще направите сега всичко, което пожелая.
— Аз?
— Вие! Но в тоя миг, мила ми Ор, заявявам ви, че не желая абсолютно нищо; и така, бъдете спокойна.
— Вие сте отвратителен човек, Маликорн; аз щях да се радвам на мястото, а вие ми отнемате цялата радост.
— Е, има още време за това; ще се радвате, когато си ида.
— Идете си тогава…
— Добре; но преди това ще ви дам един съвет…
— Какъв?
— Развеселете се; когато се мусите, ставате грозна.
— Грубиян!
— Хайде, щом започнахме, нека си кажем истината.
— О, Маликорн! О, лошо сърце!
— О, Монтале! О, неблагодарнице!
И младият човек се облакъти на прозореца.
Монтале взе една книга и я разтвори.
Маликорн се изправи, почисти с ръкава шапката си и оправи черната си дреха.
Като се преструваше, че чете, Монтале го гледаше с крайчето на окото.
— Добре! — извика тя ядосано. — Ето че взема почтителен вид. Значи ще се муси цяла седмица.
— Две, госпожице — каза Маликорн и се поклони. Монтале замахна към него със свит юмрук.
— Чудовище! — рече тя. — О, ако бях мъж!
— Какво щяхте да направите с мене?
— Щях да те удуша!
— Аха, много добре — каза Маликорн. — Струва ми се, че започвам да желая едно нещо.
— И какво желаете, господин демоне? Да си погубя душата, като се гневя?
Маликорн въртеше почтително шапката си в ръце; но изведнъж той я изпусна, сграбчи младото момиче за раменете, привлече го към гърдите си и притисна към устните му две устни, много горещи за човек, който искаше да изглежда равнодушен.