— Ех, ако е за вас, госпожице…
— За мене. Да, господин Маликорн, тя би била за мене.
— И ако госпожица дьо Монтале я иска също…
— Госпожица дьо Монтале не я иска, а я изисква.
— Е добре, ще гледаме да ви се подчиним, госпожице.
— И вие ще получите назначение за нея, нали?
— Ще се постараем.
— Без уклончиви отговори. До една седмица Луиз дьо Ла Валиер ще бъде почетна госпожица на принцеса Анриет.
— Колко бързате!
— До една седмица или…
— Или?
— Ще си вземете обратно грамотата ми, господин Маликорн; аз няма да се разделя с приятелката ми.
— Мила Монтале! — извика Луиз.
— Добре, задръжте грамотата си; госпожица дьо Ла Валиер ще бъде почетна дама — каза Маликорн.
— Наистина ли?
— Наистина.
— Значи мога да се надявам, че ще отида в Париж?
— Разчитайте на това.
— О, господин Маликорн, колко съм ви благодарна! — извика Луиз, като сбра длани и заскача от радост.
— Преструванка! — каза Монтале. — Уверявай ме сега, че не си влюбена в Раул!
Луиз се изчерви като майска роза; но вместо да отговори, приближи се до майка си и я прегърна.
— Господин Маликорн е преоблечен принц — забеляза старата дама. — Той има безкрайна власт.
— И вие ли искате да бъдете почетна госпожица? — попита Маликорн, като се обърна към госпожа дьо Сен Реми. — Докато съм тука, изглежда, на всички ще изкарам грамоти.
И с тия думи излезе, като остави клетата дама „без подкови“, както би казал Талман де Рео34.
— Хайде, това ще ми струва още хиляда ливри — прошепна Маликорн, като слизаше по стълбата. — Но трябва да се примирим с положението. Моят приятел Маникан не прави нищо безплатно.
LXXIX
МАЛИКОРН И МАНИКАН
Появата на тия две нови действуващи лица в нашата история и тайнствената връзка между имена и чувства заслужават известно внимание от страна на разказвача и на читателя.
И така, ние ще съобщим някои подробности за господин Маликорн и господин дьо Маникан.
Както е известно, Маликорн беше отпътувал в Орлеан, за да се сдобие с грамотата, предназначена за госпожица дьо Монтале, и връщането му предизвика силно вълнение в замъка Блоа.
Работата е там, че по това време в Орлеан се намираше господин дьо Маникан. Своеобразна личност беше тоя господин дьо Маникан: много умен млад човек, винаги нуждаещ се, винаги без пари, макар че гребеше с пълни шепи от кесията на господин граф дьо Гиш, една от най-натъпканите кесии по това време.
Тайната на това бе, че господин дьо Маникан беше другар от детинство на господин граф дьо Гиш. Той бе дребен, беден васален благородник от рода на Грамонови.
Благодарение на своя ум извличаше доход от богатото семейство на маршал Грамон.
Още от детинство, воден от съвсем не детски сметки, той беше свикнал да прикрива с името си лудориите на граф дьо Гиш. Благородният му другар беше ли откраднал плод, предназначен за жената на маршала, беше ли счупил огледало, беше ли извадил окото на някое куче, дьо Маникан поемаше вината за извършеното престъпление и получаваше наказанието, което не се смекчаваше от това, че падаше върху невинен.
Но тая система от пожертвувания му се заплащаше. Вместо да се облича скромно, както изискваха средствата на баща му, той можеше да се яви блестящ, изящно облечен, като млад сеньор, който има петдесет хиляди ливри годишен доход.
Не може да се каже, че имаше низък характер или Дребнав ум; не, той беше философ или по-скоро се отличаваше с равнодушие, апатия и мечтателност, а това убиваше всички йерархически понятия в него. Единственото му честолюбие беше да прахосва пари.
И в това отношение тоя добър господин дьо Маникан беше цяла бездна.
Редовно три-четири пъти годишно той опустошаваше кесията на граф дьо Гиш, а когато граф дьо Гиш биваше наистина опустошен, когато обръщаше джобовете и кесията си пред него и обявяваше, че едва след две седмици бащината щедрост ще напълни едното и другото, дьо Маникан губеше цялата си енергия, лягаше в леглото, не ставаше, не ядеше вече и продаваше хубавите си дрехи, като казваше, че няма вече нужда от тях, щом лежи.
През тоя пълен упадък на телесните и душевни сили кесията на граф дьо Гиш се напълваше отново и преливаше в джобовете на Маникан, който купуваше нови дрехи, обличаше се и започваше да води предишния си живот.
Тая мания да продава новите си дрехи за четвърт от стойността им беше направила нашия герой доста известен в Орлеан, където главно, кой знае защо, идваше да прекарва времето на покаянието.
Провинциални безпътници, контета, които живееха с шестстотин ливри годишно, си разделяха остатъците от разкоша му.