След последните думи сякаш отровна стрела се заби в сърцето на младия крал. Той не можеше да се сдържи на едно място и изгледа цялото това събрание с неуверен, равнодушен, безжизнен поглед. Повече от двадесет пъти запита с очи кралицата майка, която отдадена на удоволствието да приказва с етърва си и задържана впрочем от погледа на Мазарини, не искаше да разбере молбите в погледите на сина си.
От тая минута музика, цветя, светлини, хубавици — всичко стана омразно и блудкаво за Луи XIV. Сто пъти той прехапа устни и протегна ръце и крака както добре възпитаното дете, което не смее да се прозява, показва, че се отегчава; и най-после, като престана да моли безполезно майка си и министъра, обърна отчаяно очи към вратата, тоест към свободата.
На вратата той видя една облегната на рамката горда и мургава фигура, изпъкваща със силата си, с орлов нос, с твърд, но блестящ поглед, с прошарена и дълга коса, с черни мустаци — истински тип на военна хубост; в блестящата като огледало значка на гърдите се отразяваха всички светлини и излитаха от нея като светкавици. Офицерът стоеше със сива шапка с червено перо на главата, доказателство, че е тук по служба, а не за свое удоволствие. Ако беше тук за удоволствие, ако беше придворен, а не войник, щеше да държи шапката си в ръка, защото всяко удоволствие трябва да се заплаща с някаква цена.
Офицерът беше дежурен и изпълняваше задача, на която бе навикнал; най-добро доказателство за това беше, че той наблюдаваше радостите и отегченията на тоя празник със скръстени ръце, с пълно равнодушие и невъобразимо безстрастие. Той, като философ — а всички стари войници са философи, — той, като философ, сякаш много по-добре разбираше отегченията, отколкото радостите; но не се измъчваше от първите, защото можеше да мине без последните.
И така, той стоеше облегнат на украсената с резба рамка на вратата, когато тъжните и уморени очи на краля срещнаха случайно неговите очи.
Изглежда, не за първи път очите на офицера се срещаха с височайшия поглед. Офицерът знаеше израза и мисълта му, защото щом погледна Луи XIV, веднага прочете върху лицето му всичко, което ставаше в душата му, тоест потискащото го отегчение и плахото му желание да излезе. Той разбра, че трябва да направи услуга на краля, макар че той не му я иска, да му направи услуга против волята му. Смело, сякаш командуваше кавалерийски отряд през време на сражение, офицерът извика със звънлив глас:
— Свитата на негово величество!
При тия думи, които подействуваха като гръмотевичен удар и заглушиха оркестъра, пеенето, разговорите и шума от стъпките, кардиналът и кралицата майка погледнаха изненадано краля.
Луи XIV побледня, но като видя, че офицерът на мускетарите отгатна мисълта му и я изрази в дадената заповед, стана решително от креслото си и тръгна към вратата.
— Тръгвате ли, сине мой? — запита кралицата, докато Мазарини питаше краля само с поглед, който можеше да се покаже благ, ако не беше така проницателен.
— Да, ваше величество — отговори кралят, — чувствувам се уморен и освен това бих искал да пиша тая вечер.
По устните на министъра се мярна усмивка; той освободи краля, като кимна с глава.
Тогава негово и нейно, величество побързаха да дадат заповеди на служителите си, които се появиха веднага.
Кралят се поклони, мина през залата и стигна до вратата.
На вратата отряд от двадесет мускетари, строени в две редици, чакаше негово величество.
В края на тоя отряд стоеше офицерът, безстрастен, с гола шпага в ръка.
Кралят мина и цялата тълпа се надигна на пръсти, за да го види още веднъж.
Десет мускетари разтваряха тълпата в предните стаи и по стъпалата и правеха път на краля.
Другите десет обграждаха краля и негово височество, който беше поискал да придружи негово величество.
Служителите вървяха зад тях.
Това малко шествие съпроводи краля до покоите, които бяха определени за него.
Същите тия покои беше заемал крал Анри III през времето на пребиваването си в замъка Блоа.
Негово височество беше дал заповедите си. Водени от офицера си, мускетарите навлязоха в тесния коридор, който свързваше едното крило на замъка с другото.
Тоя коридор започваше с една малка квадратна стая, мрачна дори в хубави дни.
Негово височество спря Луи XIV.
— Вие минавате, всемилостиви господарю — му каза той, — по същото място, където херцог дьо Гиз е получил първия удар с нож.
Кралят, слабо запознат с историята, знаеше за това събитие, но не знаеше нито подробностите му, нито де е станало.
— А! — рече той, като цял потрепера. И се спря.