Прищевна, променчива, лукава, лекомислена, разпусната целомъдрена, девица, въоръжена с нокти, Еригона, заляна с гроздов сок, тя понякога с едно допиране на белите си пръсти или с едно подухване на смеещите се устни разрушаваше цялата постройка, която Маликорн градеше търпеливо в продължение на един месец.
Като оставим настрана любовта, Маликорн беше щастлив; но като не можеше да заглуши тая любов, той имаше все пак достатъчно сили да я крие, убеден, че при най-малкото отслабване на връзките, с които беше стегнал своя Протей в женски образ, тоя демон ще го победи и ще му се подиграе.
Той оскърбяваше любимата си, като я пренебрегваше. Когато тя се приближаваше, за да го изпита, той изгаряше от страст, но умееше да се показва леден, уверен, че ако разтвори прегръдките си, тя ще му се присмее и ще избяга.
От своя страна Монтале си въобразяваше, че не обича Маликорн, докато всъщност го обичаше. Маликорн и говореше толкова често за равнодушието си, че понякога тя започваше да му вярва, и тогава й се струваше, че мрази младия човек. Ако се опитваше да го върне към себе си с кокетство, той започваше да кокетничи повече от нея.
Но главно Маликорн побеждаваше Монтале с това, че винаги беше претъпкан с най-пресни придворни и градски новини; с това, че винаги носеше в Блоа някоя мода, някоя тайна, някой парфюм; с това, че никога не искаше среща, а, напротив, караше да го молят да приеме нежности, които страстно желаеше.
От своя страна Монтале не се скъпеше на разкази. От нея Маликорн знаеше всичко, което ставаше у овдовялата принцеса, и на свой ред създаваше от тия сведения такива приказки за Маникан, че просто да се пръснеш от смях. От леност Маникан ги предаваше в същия вид на господин дьо Гиш, който пък ги занасяше на негово височество.
Ето с две думи връзките от дребни интереси и дребни интриги, които свързваха Блоа с Орлеан и Орлеан с Париж; те трябваше да пренесат в Париж нещастната малка Ла Валиер, която, излизайки подръка с майка си, съвсем не подозираше каква необикновена съдба я очакваше.
А добродушният Маликорн — ние говорим за синдика на град Орлеан — виждаше настоящето не по-ясно, отколкото другите бъдещето. Когато извършваше всекидневната си следобедна разходка от три до пет часа по, площад Сент Катрин в сивите си дрехи, ушити по модата, от времето на Луи XIII, и със сукнените си обувки с големи панделки, той не подозираше, че плаща за бурния смях, за всички откраднати целувки, за всички шушукания, за всички панделки и за съкровените планове, които образуваха верига от четиридесет и пет левги между замъка Блоа и Пале Роял.
LXXX
МАНИКАН И МАЛИКОРН
И така, както казахме вече, Маликорн отиде при приятеля си Маникан, който временно се беше оттеглил от света в град Орлеан.
Точно в това време младият сеньор, се готвеше да продаде последния приличен костюм, който му оставаше.
Преди две седмици той бе измъкнал от граф дьо Гиш сто пистола, единствените пари, които можеха да му помогнат да се приготви за поход, тоест за пътуването до Хавър, за, да посрещнат нейно височество.
Преди три дни той измъкна от Маликорн петдесет пистола — като възнаграждение за грамотата на Монтале.
И така, той изчерпа всички средства и не очакваше вече нищо. Оставаше му само да продаде един хубав костюм от сукно и сатен, извезан и обшит със злато, от който се възхищаваше целият двор.
Но за да има възможност да продаде тоя последен костюм, както бяхме принудени да признаем на читателя, Маникан трябваше да легне в кревата.
Нямаше нито огън, нито джобни пари, нито пари за разходка, остана само сънят, който заместваше обедите, компаниите и баловете.
Казва се: „Който спи — обядва“; но никой не казва: „Който спи — играе“; или: „Който спи — танцува“.
И така, докаран до отчаяното положение да не играе и да не танцува най-малко от една седмица. Маникан беше много печален. Той очакваше един лихвар, а видя, че влиза Маликорн.
От устните му се изтръгна вик на отчаяние. — Е какво — каза той със съвсем непредаваем тон, — пак ли вие, драги приятелю?
— О, колко сте учтив! — отвърна Маликорн.
— Ах, знаете, чаках пари, а вместо пари пристигате вие.
— А ако ви нося пари?
— О, тогава това е друго нещо. Добре дошъл, драги приятелю.
И протегна ръка не на Маликорн, а на кесията му. Маликорн се престори, че не разбра, и му подаде ръката си.
— А парите? — попита Маникан.
— Драги ми приятелю, ако искате да ги имате, спечелете ги.
— Какво трябва да направя за това?
— Да ги спечелите, дявол да го вземе!
— А как?