— О, не е лесно, предупреждавам ви!
— Дявол да го вземе!
— Трябва да станете от леглото и да отидете веднага при господин граф дьо Гиш.
— Аз, да стана? — каза Маникан, като се протегна с наслада в леглото. — О, не!
— Значи продадохте всичките си костюми?
— Не, остана ми един, и дори най-хубавият; но чакам купувач.
— А панталоните?
— Струва ми се, че ги виждате на тоя стол.
— Е, щом ви са останали панталони и мантия, слагайте ги, заповядайте да оседлаят един кон и заминавайте.
— Няма да го бъде.
— Защо?
— Пусто да остане, не знаете ли, че господин дьо Гиш е в Етамп?
— Не, мислех, че е в Париж; значи вместо тридесет левги ще изминете само петнадесет.
— Вие сте чуден! Ако измина петнадесет левги с костюма, не ще мога вече да го нося и вместо да го продам за тридесет пистола, ще бъда принуден да го отстъпя за петнадесет.
— Отстъпете го за колкото искате, но трябва ми още една грамота за почетна госпожица.
— Хайде де, за кого? Да не би Монтале да има двойник?
— Лош човек! Това сте. Вие поглъщате две богатства: моето и на господин граф дьо Гиш.
— Бихте могли да кажете: на господин дьо Гиш и вашето.
— Точно тъй, всекиму според сана. Но връщам се на моята грамота.
— Няма смисъл.
— Докажете го.
— Приятелю мой, при нейно височество се назначават само дванадесет почетни госпожици; аз добих вече за вас това, което си оспорват хиляда и двеста жени, и за тая цел трябваше да прибягна до дипломация….
— Да, зная, че сте действували като герой, драги приятелю.
— Аз си зная работата — каза Маникан.
— Няма нужда да ми го казвате! Ето защо, когато стана крал, обещавам ви едно нещо.
— Какво? Да се наречете Маликорн I?
— Не, да ви направя суперинтендант на моите финанси; но сега става въпрос за друго.
— За нещастие.
— Трябва ми второ място за почетна госпожица.
— Приятелю мой, в дадения момент не бих се помръднал от мястото си дори и небето да ми обещаете.
Маликорн подрънка монетите в джоба си.
— Вътре има двадесет пистола — каза той.
— А какво искате да направите с тях, боже мой?
— Ех — отвърна поразсърдилият се Маликорн, — може би искам да ги прибавя към ония петстотин, които вече ми дължите.
— Имате право — рече Маникан и отново протегна ръка, — от такава гледна точка мога да ги приема. Дайте МИ ГИ.
— Почакайте де! Не е достатъчно само да протегнете ръката. Ако ви дам тия двадесет пистола, ще получа ли грамотата?
— Не ще и дума.
— Скоро?
— Днес.
— О, внимавайте, господин дьо Маникан! Вие поемате голямо задължение и аз не искам такава жертва от вас. Тридесет левги за един ден; това е прекалено, вие ще се съсипете.
— За мене няма нищо невъзможно, когато трябва да услужа на приятел.
— Вие сте герой!
— Де са двадесетте пистола?
— Ето ги — рече Маликорн и показа монетите.
— Добре.
— Но, драги ми господин Маникан, вие ще ги похарчите всичките за пътуване.
— Съвсем не; бъдете спокоен.
— Извинете, оттук до Етамп има петнадесет левги…
— Четиринадесет.
— Дадено; четиринадесет левги са седем смени на конете, по двадесет су на смяна — това прави седем ливри; седем ливри за пощенската кола — стават четиринадесет; толкова за връщане — двадесет и осем; толкова за вечеря и преспиване; тая услуга ще ви струва около шестдесет ливри.
Маникан се изтегна в леглото си като змия, впери големите си очи в Маликорн и каза:
— Имате право, не бих могъл да се върна по-рано от утре.
И взе двадесетте пистола.
— Тогава тръгнете.
— Но щом ще се върна чак утре, ние имаме време. — Време… за какво?
— Да играем.
— Какво ще заложите?
— Вашите двадесет пистола, дявол да го вземе!
— Не, вие печелите винаги.
— Тогава се обзалагам за същата сума.
— Какво искате насреща?
— Двадесет други.
— А за какво ще бъде облогът?
— Е та Ние казахме четиринадесет левги за отиване в Етамп.
— Да.
— Четиринадесет левги за връщане.
— Да.
— Следователно двадесет и осем левги.
— Без съмнение.
— За тия двадесет и осем левги вие ми давате четиринадесет часа, нали?
— Да.
— Един час, за да намеря граф дьо Гиш, нали?
— Така да бъде.
— И един час, за да го накарам да пише писмо на негово височество, нали?
— Чудесно.
— Всичко шестнадесет часа.
— Вие смятате като господин Колбер.
— Сега е дванадесет часът, нали?
— И половина.
— Я гледай, вие имате хубав часовник.
— Та казвахте?… — рече Маликорн, като сложи обратно часовника в джобчето си.
— Аз, наистина; предлагах ви да се обзаложим на двадесет пистола (като аз залагам тия, които ми дадохте назаем), че ще получите писмото на граф дьо Гиш след…