— Хубава преценка, господин дьо Маликорн — забеляза графът. — Вие сте познавач.
След това се обърна към него и прибави:
— Вие имате великолепен костюм. Предполагам, че не е ушит в провинцията; в Тур или Орлеан не шият с такъв вкус.
— Не, господин графе, тоя костюм е наистина парижки.
— Да, вижда се… Но да се върнем на нашата работа… И така, Маникан иска да назначи втора почетна госпожица, а?
— Вие виждате какво ви пише, господин графе.
— А коя беше първата?
Маликорн почувствува, че по лицето му изби червенина.
— Една очарователна почетна госпожица — побърза да отговори той. — Госпожица дьо Монтале.
— А, вие я познавате, господине?
— Да, тя ми е годеница или почти.
— Тогава работата е друга… Моите поздравления! — каза дьо Гиш, върху езика на който се въртеше шега на придворен; но думата „годеница“ му напомни за уважението към жените.
— А за кого е втората грамота? — попита дьо Гиш. — Да не би да е за годеницата на Маникан?… В такъв случай я съжалявам. Горката! Ще има за съпруг негодник.
— Не, господин графе… Втората грамота е за госпожица дьо ла Бом Льоблан дьо Ла Валиер.
— Не я зная — рече дьо Гиш.
— Не я знаете? Да, господине, тя не е известна — каза Маликорн, като се усмихна на свой ред.
— Добре, ще поговоря с негово височество. А между Другото от добър род ли е?
— От много добър род, почетна госпожица на вдовствуващата принцеса.
— Много добре. Искате ли да ме придружите у негово височество?
— На драго сърце, ако ми направите тая чест.
— С карета ли сте?
— Не, дойдох на кон.
— С тоя костюм?
— Не, господине; пристигнах от Орлеан с пощенски коне и се преоблякох, за да се явя пред вас.
— А, наистина, вие ми казахте, че сте пристигнали от Орлеан.
И като смачка писмото на Маникан, той го мушна в джоба си.
— Господине — плахо каза Маликорн, — струва ми се, че не прочетохте всичко.
— Как не съм прочел всичко?
— Да, в плика имаше две писма.
— Сигурен ли сте в това?
— О, напълно.
— Да видим.
И графът отвори отново плика.
— А — каза той, — наистина.
И разгърна непрочетената бележка.
— Така си и мислех! Още една молба за служба при негово височество. О, тоя Маникан е цяла бездна! О, проклет злодей, значи той търгува с местата?
— Не, господин графе, той иска да направи подарък.
— На кого?
— На мене, господине.
— Но защо не ми казахте това веднага, драги ми господин дьо Мовезкорн!
— Маликорн!
— Ах, извинете? Все ме бърка латинският език: ужасният навик към етимологията. И защо, дявол да го вземе, карат младите благородници да учат латински? Mala — mauvaise — лош. Вие разбирате, mauvaise — лош; Маликорн — Mauvaise corne — лош рог, излиза едно и също. Вие ще ме извините, господин дьо Маликорн, нали?
— Вашата добрина ме трогва, господине; но в същото време ми дава основание да ви кажа едно нещо.
— Какво, господине?
— Аз не съм благородник: имам добро сърце, малко ум, но името ми е Маликорн без „дьо“.
— Е, добре — извика дьо Гиш, като гледаше лукавото лице на събеседника си, — вие ми правите впечатление на мил човек, господине. Вашето лице ми се харесва, господин Маликорн, и трябва да притежавате извънредно добри качества, щом тоя егоист Маникан ви е обикнал. Кажете откровено, вие сте някой светия, слязъл на земята.
— Защо?
— Хай да му се не види, защото ви прави подаръци. Нали казахте, че искал да ви подари едно място при краля?
— Извинете, господин графе, ако аз получа мястото, не той ще ми го даде, а вие.
— И после, може би той не ще да ви го е дал съвсем без нищо, а?
— Господин графе…
— Чакайте: в Орлеан има един Маликорн. Поврага… така е. Той дава в заем пари на господин принца.
— Мисля, че е баща ми, господине.
— А, ето! Господин принцът се е хванал с бащата, а тоя хищен звяр Маникан — със сина. Внимавайте, господине, познавам го; той ще ви изглозга до кокалите.
— Само че аз давам в заем без лихва, господине — забеляза Маликорн усмихнато.
— Аз казах, че вие сте светия или нещо от тоя род, господин Маликорн. Вие ще получите мястото си или да не се казвам дьо Гиш.
— О, господин графе, колко съм ви благодарен! — извика Маликорн, обзет от възторг.
— Да вървим при принца, драги ми господин Маликорн, да вървим при принца.