Раул почна да се изчервява, защото виждаше накъде клони дьо Вард.
— Не, а кого са назначили? — попита дьо Гиш. — Във всеки случай това назначение е отскоро; само преди една седмица службата беше свободна и кралят отказа на негово височество, който я искаше за едно от своите протежета.
— Е добре, драги мой, кралят е отказал на негово височество, за да я даде на кавалера д’Артанян, втори син на гасконски благородник, на човек, който тридесет години е влачил шпагата си по чакалните.
— Извинете, господине, че ви прекъсвам — каза Раул, като хвърли строг поглед на дьо Вард; — но, струва ми се, че не познавате човека, за когото говорите.
— Аз не познавам господин д’Артанян? О, боже мой, та кой не го познава?
— Тия, които го познават, господине — продължи Раул по-спокойно и по-студено, — са длъжни да казват, че ако той не е тъй знатен като краля (а това не е негова вина), той е равен на всички крале в света по смелост и по честност. Ето какво мисля, господине, аз и слава богу, познавам господин д’Артанян още от рождението си.
Дьо Вард се готвеше да отговори, но дьо Гиш го прекъсна.
LXXXII
ПОРТРЕТЪТ НА НЕЙНО ВИСОЧЕСТВО
Спорът щеше да се изостри и дьо Гиш разбра това много добре.
Действително в очите на Бражелон имаше нещо инстинктивно враждебно. В погледа на дьо Вард имаше нещо като стремеж за нападение.
Без да си дава сметка за различните чувства, които вълнуваха двамата му приятели, дьо Гиш реши да отклони удара, който, както му се струваше, се готвеше да нанесе единият или другият от тях, а може би и двамата едновременно.
— Господа — каза той, — необходимо е да се разделим, трябва да се отбия при негово височество. Ти, дьо Вард, ела с мене в Лувър; ти, Раул, остани тук господар на къщата. И тъй като даваш съвети за всичко, което се върши тука, хвърли последен поглед на приготовленията ми за заминаване.
Раул не се страхуваше, но и не търсеше случаи за спречкване и дуел; той кимна с глава в знак на съгласие и седна на една пейка на слънце.
— Добре — каза дьо Гиш, — остани тук и нареди да ти покажат двата коня, които току-що купих; после ще ми кажеш мнението си, защото аз ги купих само при условие че ще одобриш покупката ми. Ах, да, извинявай, забравих да те попитам: как е господин граф дьо Ла Фер?
И при последните думи той загледа дьо Вард, като се опитваше да забележи какво впечатление ще му направи името на Рауловия баща.
— Благодаря — отговори младият човек, — господин графът е добре.
Светкавица на омраза блесна в очите на дьо Вард.
Дьо Гиш се престори, че не забеляза тоя зловещ блясък, приближи се до Раул, стисна му ръката и каза:
— Значи разбрахме се, Бражелон, нали? Ти ще се присъединиш към нас в двора на Пале Роял.
После повика с ръка дьо Вард, който нетърпеливо тъпчеше на едно място.
— Тръгваме — прибави той. — Елате, господин Маликорн.
При това име Раул потрепера.
Стори му се, че вече го е чувал веднъж, но не можа да си спомни при какъв случай. Докато напрягаше паметта си, полузамислен полураздразнен от разговора си с дьо Вард, тримата млади хора вървяха към Пале Роял, където живееше негово височество.
Маликорн разбра две неща.
Първо, че младите хора имаха да си кажат нещо.
Второ, че не трябваше да върви наред с тях.
Той изостана малко.
— Луд ли сте? — каза дьо Гиш на другаря си, когато се отдалечиха на няколко крачки от двореца Грамон. — Вие нападате господин д’Артанян, и то пред Раул!
— Е, какво от това? — попита дьо Вард.
— Как какво?
— Разбира се: нима е забранено да се напада господин д’Артанян?
— Но вие знаете добре, че господин д’Артанян е една четвърт от това славно и страшно цяло, което се наричаше „Мускетарите“.
— Зная, но не виждам защо това може да ми попречи да мразя господин д’Артанян.
— Какво ви е направил?
— О, на мене? Нищо.
— Тогава защо го мразите?
— Попитайте за това сянката на баща ми.
— Наистина, драги ми дьо Вард, вие ме учудвате: господин д’Артанян съвсем не е от тия хора, които оставят след себе си вражда, без да си разчистят сметките. Вашият баща, както са ми разправяли, също не е обичал да остава длъжник. Впрочем няма толкова силни вражди, които да не се умиват с кръв след добър и честен удар с шпага.
— Какво да се прави, драги приятелю, между баща ми и господин д’Артанян съществуваше омраза; още като дете той ми е говорил за тая омраза и ми я завеща заедно с другото наследство.
— И само към господин д’Артанян ли беше обърната тая омраза?
— О, господин д’Артанян се сливаше прекалено много с тримата си приятели, за да не падне върху тях излишъкът от омразата; тя е толкова голяма, повярвайте ми, че другите при удобен случай не биха могли да се оплачат от своя дял.