Дьо Гиш не сваляше очи от дьо Вард; той изтръпна, като видя слабата усмивка на младия човек. Нещо като предчувствие проникна в мозъка му; той си каза мислено, че е минало времето на откритите дуели между благородниците, но че омразата, загнездила се в дъното на сърцето, вместо да се излее навън, си остава все пак омраза; че понякога усмивката е също тъй зловеща, както и заплахата; че, с една дума, след бащите, които се бяха мразили със сърцето и се бяха сражавали с ръцете, сега идваха синовете, които се мразят едни други със сърцето, но избират за оръжие само интригата и предателството.
И така, тъй като Раул не можеше да бъде заподозрян в предателство или интриги, дьо Гиш изтръпна за Раул.
Но докато тия мрачни мисли помрачаваха челото на дьо Гиш, дьо Вард се овладя напълно.
— Впрочем — каза той — аз лично нямам нищо против господин дьо Бражелон; съвсем не го познавам.
— Във всеки случай, дьо Вард — забеляза дьо Гиш с доста строг тон, — не забравяйте едно: Раул е най-добрият ми приятел.
Дьо Вард се поклони.
Разговорът се свърши с това, макар че дьо Гиш направи всичко възможно, за да изтръгне съкровената тайна на другаря си. Но дьо Вард беше решил навярно да не казва нищо повече и остана непроницаем.
Дьо Гиш реши да изтръгне повече от Раул.
Между това те пристигнаха в Пале Роял, който беше заобиколен от тълпа любопитни.
Свитата на негово височество чакаше заповедите му, за да се качи на конете и да съпроводи пратениците, натоварени да доведат младата принцеса.
По онова време в очите на народите и по традициите на почтителна привързаност към кралете тоя разкош от коне, оръжия и ливреи оправдаваше грамадните разходи, покривани с данъци.
Мазарини беше казал: „Оставете ги да пеят, стига само да плащат“.
Луи XIV казваше: „Оставете ги да гледат“.
Гледането беше заместило пеенето: още можеше да се гледа, но вече не можеше да се пее.
Господин дьо Гиш остави дьо Вард и Маликорн в подножието на голямата стълба; а самият той, тъй като споделяше благоволението на негово височество с кавалера дьо Лорен, който му се усмихваше, но не можеше Да го понася, се изкачи право при негово височество.
Младият принц седеше пред огледалото и си червеше бузите.
В ъгъла на кабинета лежеше на възглавници господин кавалерът дьо Лорен; току-що му бяха накъдрили дългите руси коси и сега той си играеше с къдриците като млада жена.
Принцът се обърна при шума и видя графа.
— Ах, ти ли си, Гиш! — каза той. — Ела тука и ми кажи истината.
— Да, монсеньор, вие знаете, че това е мой недостатък.
— Представи си Гиш, тоя противен кавалер ме огорчава.
Кавалерът вдигна рамене.
— А с какво именно? — попита дьо Гиш. — Господин кавалерът няма такъв навик.
— Е добре, той твърди — продължи принцът, — той твърди, че госпожица Анриет е по-хубава като жена, отколкото аз като мъж.
— Внимавайте, монсеньор — каза дьо Гиш, като се намръщи, — вие искате от мене истината.
— Да — отговори негово височество почти разтреперан.
— Е добре, ще ви я кажа.
— Не бързай, Гиш — извика принцът, — имаш време. Погледни ме внимателно и си спомни нейно височество; впрочем ето портрета й, дръж.
И той подаде на графа миниатюра с най-фина изработка.
Дьо Гиш взе портрета и го гледа дълго.
— Право да си кажа, монсеньор — каза той, — това е очарователно лице.
— Но гледай и мене, гледай ме де! — извика принцът, като се опитваше да привлече към себе си вниманието на графа, погълнат изцяло от портрета.
— Наистина, чудна е! — прошепна дьо Гиш.
— Е, може да се помисли — продължи негово височество, — че не си виждал никога това малко момиче.
— Виждал съм го, монсеньор, вярно е, но оттогава се минаха пет години, а между едно дете на, дванадесет години и младо момиче на седемнадесет има голяма разлика.
— Е, кажи си мнението! Хайде, говори!
— Аз мисля, че портретът е разхубавен, монсеньор.
— О, да, така е! — каза принцът тържествуващ. — Художникът сигурно я е разхубавил. Но да предположим, че е такава: кажи си мнението.
— Монсеньор, ваше височество е много щастлив, че има такава очарователна годеница.
— Добре, това е мнението ти за нея, а за мене?
— Смятам, монсеньор, че за мъж сте прекалено хубав.
Кавалерът дьо Лорен почна да се смее с глас.
Принцът разбра суровостта в мнението на граф дьо Гиш за него.
Той се намръщи.
— Аз имам не много доброжелателни приятели — каза той.
Дьо Гиш погледна още веднъж портрета и след късо съзерцаване го върна с усилие на принца.