— Положително, монсеньор — рече той, — бих предпочел да гледам десет пъти ваше височество, отколкото да погледна още веднъж нейно височество.
Без съмнение кавалерът видя нещо тайнствено в тия думи, които останаха неразбрани за принца, защото извика:
— Е, женете се след това!
Негово височество продължи да слага червило на лицето си; като свърши това, той погледна отново портрета, след това се огледа в огледалото и се усмихна.
Без съмнение остана доволен от сравнението.
— Впрочем много мило е от твоя страна, че дойде — каза той на дьо Гиш. — Аз се страхувах, че ще заминеш, без да се сбогуваш с мене.
— Ваше височество ме познава премного, за да допусне, че съм способен на такава неучтивост.
— Освен това ти искаш навярно да ме помолиш за нещо, преди да напуснеш Париж, нали?
— Да, ваше височество отгатна; действително имам една молба.
— Добре, говори.
Кавалерът дьо Лорен се превърна целият в слух и зрение; струваше му се, че всяка милост, получавана от друг, беше открадната от него.
Дьо Гиш се колебаеше.
— Пари ли искаш? — попита принцът. — Това ще бъде тъкмо навреме: аз съм страшно богат. Господин суперинтендантът на финансите заръчал да ми предадат петдесет хиляди пистола.
— Благодаря на ваше височество; но не става дума за пари.
— А за какво? Кажи.
— За грамота на почетна госпожица.
— Ей богу, Гиш, ти стана безподобен покровител! — забеляза принцът презрително. — Нима ще ми говориш само за разни бъбриви глупачки?
Кавалерът дьо Лорен се усмихна; той знаеше, че принцът не обичаше да покровителствува дами.
— Монсеньор — каза графът, — не аз покровителствувам лицето, за което ви говоря, а един от моите приятели.
— А, това е друго; а как се нарича тая личност, покровителствувана от приятеля ти?
— Госпожица дьо ла Бом Льоблан дьо Ла Валиер, вече почетна госпожица на вдовствуващата принцеса.
— Пфу, куца! — се обади кавалерът дьо Лорен, като се изтегна на възглавниците.
— Куца! — повтори принцът. — И тя ще бъде постоянно пред очите на нейно височество? Ей богу, не, това би било прекалено опасно, когато забременее.
Кавалерът дьо Лорен избухна в смях.
— Господин кавалере — каза дьо Гиш, — това, което правите, не е никак великодушно: аз моля, а вие ми вредите.
— Ах, извинете, господин графе — рече кавалерът дьо Лорен, обезпокоен от тона, с който графът каза тия думи, — съвсем нямах такова намерение и всъщност, струва ми се, че смесвате тая госпожица с друга.
— Разбира се, така е: уверявам ви, че я смесвате.
— Кажи, Гиш, много ли държиш на това? — попита принцът.
— Много, монсеньор.
— Е добре, дадено! Но не искай вече грамоти: всички места са заети.
— Ах, вече е пладне — извика кавалерът: — часът, определен за заминаването.
— Изгонвате ли ме, господине? — попита дьо Гиш.
— О, графе, колко зле се отнасяте днес с мене! — отговори кавалерът примирително.
— За бога, графе, за бога, кавалере — каза негово височество, — не се карайте така: не виждате ли, че това ме огорчава?
— Необходим е подпис — напомни дьо Гиш.
— Извади една грамота от това чекмедже и ми я дай.
С едната ръка дьо Гиш взе грамотата, а с другата подаде на негово височество перо, натопено в мастилото. Принцът подписа.
— Дръж — каза той, като подаде грамотата на графа, — но с едно условие.
— Какво?
— Ще се помириш с кавалера.
— На драго сърце — отговори дьо Гиш.
И подаде ръка на кавалера с такова безразличие, което приличаше на презрение.
— Вървете, графе — каза кавалерът, сякаш не забелязал пренебрежението на графа, — вървете и ни доведете принцеса, която не се различава от портрета си.
— Да, върви и се върни по-скоро… А, тъкмо се сетих, кого ще вземеш със себе си?
— Бражелон и Вард.
— Двама храбри другари.
— Прекалено храбри — забеляза кавалерът; — постарайте се да се върнете с двамата, графе.
„Подла душа! — прошепна дьо Гиш. — Навсякъде и най-напред той надушва злото.“
След това се поклони на негово височество и излезе.
Като слезе долу, той вдигна във въздуха подписаната грамота.
Маликорн се спусна към него и я взе, като цял трепереше от радост. Но след като я прочете, дьо Гиш разбра, че Маликорн чака още нещо.
— Търпение, господине, търпение — каза графът. — Господин кавалерът беше там и аз се страхувах от неуспех, ако поискам прекалено много наведнъж. Почакайте завръщането ми. Сбогом!
— Сбогом, господин графе, хиляди благодарности — рече Маликорн.
— И изпратете ми Маникан. А, тъкмо се сетих, вярно ли е, господине, че госпожица дьо Ла Валиер е куца?