— Но най-после — извика дьо Гиш — по каква причина херцог Бъкингам се е запасил с квартири?
— Да, по каква причина?. — попита дьо Вард.
— О, отлична — отговори Маникан.
— Но ти знаеш ли я?
— Струва ми се, че я зная.
— Говори тогава.
— Наведи се.
— Какво, не може ли да се каже високо?
— Сам ще прецениш.
— Добре.
Дьо Гиш се наведе.
— Любовта — каза Маникан.
— Не разбирам.
— Хайде де, не разбираш.
— Обясни се.
— Е добре, разправят с положителност, господин графе, че негово кралско височество ще бъде най-нещастният съпруг.
— Как, херцог Бъкингам?…
— Това име носи нещастие на принцовете от френския кралски дом.
— И така, херцогът?…
— Твърдят, че е лудо влюбен в младата принцеса и не иска да допуска никого при нея.
Дьо Гиш почервеня.
— Добре, добре, благодаря — каза той, като стисна ръката на Маникан.
След това се изправи и каза:
— За бога, Маникан, направи така, че тоя план на херцог Бъкингам да не стигне до френските уши; в противен случай под слънцето на нашата страна ще засвяткат шпагите, Които не се плашат от английската стомана.
— Впрочем — прибави Маникан — нямам никакви доказателства за тая любов и може би това са само празни приказки.
— Не — рече дьо Гиш, — сигурно е истината. И без да иска, стисна зъби.
— Е добре, какво те интересува, а и мене също дали принцът ще бъде това, което беше покойният крал? Бъкингамбаща — за кралицата; Бъкингамсин — за младата принцеса; за всички останали — нищо.
— Маникан, Маникан!
— Е какво, това е факт или най-малко общо мнение.
— Мълчи — каза графът.
— А защо трябва да се мълчи? — възрази дьо Вард. — Това е много почетно за френския народ. Не сте ли на моето мнение, господин дьо Бражелон?
— За какво? — запита Бражелон тъжно.
— Че по такъв начин англичаните правят чест на хубостта на нашите кралици и нашите принцеси.
— Извинете, не зная за какво става дума и моля да ми обясните.
— Без съмнение херцог Бъкингамбаща трябваше да дойде в Париж, за да забележи негово величество крал Луи XIII, че съпругата му е една от най-хубавите жени при френския двор; сега херцог Бъкингамсин трябва на свой ред чрез преклонение да затвърди хубостта на една принцеса от френска кръв. Отсега нататък грамота за хубост ще бъде любовта, вдъхната на нашите съседи отвъд морето.
— Господине — отговори Бражелон, — не обичам да чувам такива шеги. Ние, благородниците, сме пазители на честта на кралиците и принцесите. Ако ние им се присмиваме, какво ще остане тогава за лакеите?
— Охо, господине — рече дьо Вард, който се изчерви до ушите, — как трябва да разбера това?
— Разберете го както обичате, господине — отвърна Бражелон студено.
— Бражелон, Бражелон! — промърмори дьо Гиш.
— Господин дьо Вард — извика Маникан, като видя, че младият човек бутна коня си към страната на Раул.
— Господа, господа — каза дьо Гиш, — не давайте такъв пример публично, на улицата. Дьо Вард, вие не сте прав.
— Не съм прав, в какво отношение?
— Не сте прав в това, че винаги за всички и за всичко говорите лошо — отговори Раул с неумолимото си хладнокръвие.
— Бъди по-отстъпчив, Раул — каза дьо Гиш съвсем ниско.
— И не се дуелирайте, преди да си починете — прибави Маникан, — иначе нищо няма да направите.
— Да вървим, господа! — намеси се дьо Гиш. — Напред, напред!
И като отстрани конете и пажовете, той си проби път в тълпата чак до площада, като увлече след себе си цялата френска свита.
Една голяма врата на някакъв двор беше отворена. Дьо Гиш влезе в тоя двор. Бражелон, дьо Вард, Маникан и трима-четирима други благородници го последваха.
Там се състоя нещо като военен съвет; съвещаваха се за мерките, към които трябваше да прибягнат, за да спасят достойнството на посолството.
Бражелон се изказа, че трябва да се уважи правото на първенството.
Дьо’ Вард предложи да завземат града със сила.
Предложението му се стори прекалено смело на Маникан.
Той предложи да се наспят най-напред: това беше най-умното.
За нещастие, за да се последва съветът му, липсваха две неща: къща и легла.
Дьо Гиш помисли няколко минути, а след Това каза високо:
— Който ме обича, да ме последва!
— И свитата ли? — попита един паж, който се беше приближил до групата.
— Всички! — извика буйният млад човек. — Хайде, Маникан, заведи ни до къщата, която трябва да заеме нейно височество принцесата.
Без да разбират намеренията на графа, приятелите му тръгнаха след него, последвани от тълпа народ, радостните викове на който бяха щастливо предзнаменование за незнайния още план на младия човек.