Бъкингам не улови тоя поглед. Той наблюдаваше само Норфолк. Очевидно беше, че ревнува адмирала, и изглеждаше, че изгаря от желанието да изтръгне принцесите от неустойчивата почва на корабите, на която адмиралът беше крал.
— Впрочем — забеляза Бъкингам — аз се обръщам към мнението на нейно височество.
— А аз, милорд — отвърна адмиралът, — се обръщам към моята съвест и моята отговорност. Аз обещах да предам нейно височество здрава и читава на Франция и ще удържа обещанието си.
— Но все пак, господине…
— Милорд, позволете ми да ви напомня, че тук аз командувам.
— Знаете ли какво говорите, милорд? — запита Бъкингам високомерно.
— Напълно… и го повтарям: тук аз командувам, милорд; и всичко ми се подчинява: морето, вятърът, корабите и хората.
Това бяха благородни думи и казани с достойнство. Раул забеляза какво впечатление направиха те на Бъкингам. Херцогът потрепера с цялото си тяло и облегна гръб на една от подпорите на палатката, за да не падне; очите му се наляха с кръв и свободната му ръка легна върху дръжката на шпагата му.
— Милорд — каза кралицата, — позволете ми да ви кажа, че напълно споделям мнението на граф Норфолк; освен това, ако дори нямаше такава мъгла, каквато пада в тоя момент, ако времето беше ясно и благоприятно, ние всички би трябвало да отделим няколко часа на тоя човек, който тъй благополучно и с такива големи грижи ни доведе до френските брегове, където трябва да се раздели с нас.
Вместо да отговори, Бъкингам погледна въпросително нейно височество.
Принцесата, полускрита под надипления кадифен и извезан със злато балдахин, не чуваше нищо. Тя гледаше граф дьо Гиш, който приказваше с Раул.
Това беше нов удар за Бъкингам; стори му се, че в погледа на принцеса Анриет прочете чувство, което бе по-дълбоко от просто любопитство.
Херцогът се оттегли, като залиташе, и се блъсна в главната мачта.
— Херцог Бъкингам не е свикнал с морето — на френски каза кралицата майка; — затова навярно желае толкова силно да стъпи на твърда земя.
Младият човек чу думите й, побледня, отчаяно отпусна ръце и се оттегли, като сля в една въздишка отдавнашната си любов с новата си омраза.
Между това адмиралът, без да се безпокои повече за недоволството на Бъкингам, заведе кралицата и принцесата в каютата си на кърмата, където беше сложен обяд, достоен за всички сътрапезници.
Адмиралът седна отдясно на нейно височество, а от лявата й страна сложи граф дьо Гиш.
Обикновено това място заемаше Бъкингам.
Затова, като влезе в трапезарията, херцогът усети болка. Етикецията, тая друга кралица, която трябваше да уважава, го понизи и му даде по-ниско място от предишното.
От своя страна дьо Гиш, побледнял от щастие още повече, отколкото съперникът му от гняв, седна с трепет на стола край принцесата, копринената рокля на която, допирайки се леко до тялото му, го караше да изтръпва от непозната дотогава наслада.
След обеда Бъкингам се спусна към принцесата, за да и предложи ръка.
Но сега настъпи редът на дьо Гиш да даде урок на херцога.
— Милорд — каза той, — бъдете тъй добър отсега нататък да не заставате вече между нейно кралско височество принцесата и мене. Отсега нататък нейно кралско височество принадлежи действително на Франция и когато нейно кралско височество ми прави честта да се допира до ръката ми, тя се допира до ръката на господин принца, брата на краля.
Като каза тия думи, той сам предложи ръката си на младата принцеса с такава явна плахост и в същото време с такова мъжествено благородство, че сред англичаните се чу шепот от възхищение, а Бъкингам въздъхна дълбоко от мъка.
Раул обичаше; Раул разбра всичко.
Той погледна приятеля си с такъв дълбок поглед, с какъвто само приятелят или майката обгръщат детето или приятеля, за да го предпазят от невярна стъпка.
Най-после към два часа слънцето се показа, вятърът утихна, морето стана гладко като голямо кристално огледало, мъглата по брега се разкъса като було и отлетя на парцали.
И тогава се появиха приветливите брегове на Франция, осеяни с бели къщи, които се открояваха или върху зеленината на дърветата, или на небесната синева.
LXXXV
ПАЛАТКИТЕ
Както видяхме, адмиралът реши да не обръща повече внимание на заплашителните погледи и гневните избухвания на Бъкингам. И действително, след заминаването от Англия той успя да свикне постепенно с тях. Дьо Гиш още не беше забелязал омразата, която сякаш се зароди срещу него у младия лорд; но той инстинктивно не чувствуваше никакво благоразположение към любимеца на Чарлз II. Кралицата майка, опитна и хладнокръвна жена, разбираше положението на нещата и като виждаше опасността, се готвеше в съответния момент да разсече възела. Тоя момент настъпи. Морето и вятърът утихнаха; не спря само бурята в сърцето на Бъкингам. Разяждан от нетърпение, херцогът повтаряше полугласно на младата принцеса: