Бъкингам се обърна и видя това високо, слабо тяло и това апатично лице.
Навярно външността на нашия благородник, облечен при това, както казахме, много скромно, не му вдъхна голямо уважение, защото той запита презрително:
— Кой сте вие, господине?
Маникан облегна ръка на един грамаден гвардейски конник, прав като катедрален стълб, и отговори със също такъв спокоен тон:
— А вие, господине?
— Аз съм милорд херцог Бъкингам. Наех всички къщи, които заобикалят кметството, където имам работа; и така, щом съм наел тия къщи, те са мои, а тъй като съм ги наел, за да имам свободен достъп до кметството, вие нямате право да ми преграждате пътя.
— Но, господине, кой ви пречи да минете? — попита Маникан.
— Че вашите часови.
— Защото искате да минете с кон, господине, а е заповядано да се пускат само пешеходци.
— Никой няма право да заповядва тук освен мене — каза Бъкингам.
— Как така, господине? — запита Маникан спокойно. — Имайте; добрината да ми обясните тая загадка.
— Казах ви вече: аз наех всички къщи на площада.
— Ние знаем това, защото ни остана само площадът.
— Лъжете се, господине, площадът е мой също така, както къщите.
— О, извинете, господине, вие се заблуждавате. У нас казват: паважът на краля; следователно площадът е на краля, а тъй като ние сме посланици на краля, площадът е наш.
— Господине, аз ви запитах вече кой сте — извика Бъкингам, раздразнен силно от хладнокръвието на събеседника си.
— Казвам се Маникан — отговори младият човек с глас, който звучеше като еолова арфа, толкова беше хармоничен и нежен.
Бъкингам вдигна рамене.
— Накъсо казано — рече той, — когато наех къщите, които заобикалят кметството, площадът беше свободен; тия бараки закриват гледката ми: махнете ги!
Глух и заплашителен ропот се разнесе в тълпата от слушатели…
В тоя миг пристигна дьо Гиш; той си проби път през тълпата, която го отделяше от Бъкингам, и последван от Раул, се приближи до него от едната страна, докато дьо Вард се приближаваше от другата.
— Извинете, милорд — каза графът, — но ако имате някакво възражение, бъдете тъй любезен да се обърнете към мене, тъй като аз дадох плана на тия постройки.
— Освен това ще ви забележа, господине, че думата „барака“ звучи лошо — прибави Маникан любезно.
— И така, вие казахте, господине?… — продължи дьо Гиш.
— Казах, господин графе — отвърна Бъкингам с глас, в който все още звучеше гняв, но вече смекчен от присъствието на равен човек, — казах, че е невъзможно да останат тук тия палатки.
— Невъзможно? — попита дьо Гиш. — А защо?
— Защото ми пречат. — Дьо Гиш неусетно направи нетърпеливо движение, но един студен поглед на Раул го възпря.
— Те трябва да ви пречат по-малко, господине, отколкото злоупотребата с първенството, която си позволихте.
— Злоупотреба!
— Но, разбира се. Вие изпращате тука човек, който от ваше име наема всички къщи в Хавър, без да се безпокоите ни най-малко за французите, който трябва да дойдат да посрещнат нейно височество. Това не е много братски, господин херцог, за един представител на приятелска страна.
— Земята принадлежи на първия, който я заеме — каза Бъкингам.
— Не във Франция, господине.
— А защо не във Франция?
— Защото тя е страна на учтивостта.
— Какво искате да кажете? — извика Бъкингам толкова разпалено, че присъствуващите отстъпиха, като очакваха незабавно сблъскване.
— Искам да кажа, господине — отговори дьо Гиш побледнял, — че аз поръчах да построят тия помещения за мене и за моите приятели като подслон за посланиците на Франция, тъй като вашата взискателност ни остави само това убежище в целия град. Искам да кажа, че аз и моите приятели ще живеем тук, освен ако воля, по-могъща и главно по-висша от вашата, не ни отзове оттук.
— Тоест не ни отхвърли иска, както се казва юридически — прибави Маникан меко.
— Аз зная една сила, господине, която, надявам се, ще бъде такава, каквато желаете — каза Бъкингам, като сложи ръка върху дръжката на шпагата си.
В тая минута, когато богинята на раздора разпалваше уловете и искаше да насочи всички шпаги в човешки гърди, Раул сложи леко ръката си върху рамото на Бъкингам.
— Една дума, милорде — рече той.
— Моето право! Моето право най-напред! — извика необузданият млад човек.
— Точно за това ще имам честта да поговоря с вас — каза Раул.
— Добре, но без много приказки, господине.
— Само един въпрос; виждате, че от това по-лаконично няма.
— Говорете, слушам.
— Кажете: кой се жени за внучката на краля Анри IV — вие или господин херцог д’Орлеан?
— Моля? — каза Бъкингам, като отстъпи силно смутен.