Дьо Гиш прегърна на свой ред Бъкингам, малко против волята си, но все пак го прегърна.
Това послужи за сигнал. Англичани и французи, които до тая минута се гледаха тревожно, се побратимиха веднага.
В това време пристигна шествието на принцесата. Ако не беше Бражелон, кралицата и дъщеря й щяха да намерят две биещи се войски и кръв по цветята.
Всички се успокоиха, като видяха развяващите се знамена.
LXXXVI
НОЩТА
Съгласието се възцари сред палатките. Англичани и французи си съперничеха по любезност спрямо височайшите пътешественички и по учтивост помежду си.
Англичаните изпращаха на французите цветя, с които се бяха снабдили, за да чествуват пристигането на младата принцеса; французите канеха англичаните на вечерята, която трябваше да дадат на следния ден.
Принцесата беше посрещната с единодушни поздравления. Тя изглеждаше като кралица поради общото уважение; като идол поради обожанието на неколцина.
Кралицата майка поздрави най-сърдечно французите. Франция беше нейна родина и тя бе прекалено нещастна в Англия, за да може Англия да я накара да забрави Франция. И така със своята любов тя учеше дъщеря си да обикне страната, в която те двете бяха намерили гостоприемство и в която ги очакваше блестящо бъдеще.
Когато посрещането завърши и зрителите се поразпръснаха, когато тръбните звуци и шумът от тълпата започнаха да долитат само от далечината, когато нощта настъпи и покри със звездното си було морето, пристанището, града и околните поля, още развълнувани от това голямо събитие, дьо Гиш се върна в палатката си. Той седна на една широка табуретка с такъв скръбен израз, че Бражелон го последва с поглед, докато го чу да въздиша дълбоко; тогава се приближи до него. Графът седеше, обхванал с ръце челото си; гърдите му се надигаха високо, коленете му потреперваха.
— Страдаш ли, приятелю? — го запита Раул.
— Жестоко.
— Телесно, нали?
— Да, телесно.
— Денят беше уморителен, наистина — продължи младият човек, вперил очи в тоя, когото питаше.
— Да, и сънят ще ме освежи.
— Искаш ли да те оставя сам?
— Не, искам да поговоря с тебе.
— Няма да ти дам да говориш, преди да те разпитам, дьо Гиш.
— Питай.
— Но бъди откровен.
— Както винаги.
— Знаеш ли защо Бъкингам беше разярен?
— Подозирам.
— Той обича нейно височество, нали?
— Поне може да се предположи това, ако се съди по действията му.
— Е добре, няма такова нещо.
— О, тоя път се лъжеш, Раул, аз прочетох мъката в очите му, в движенията му, във всичко, което видях от тая сутрин насам.
— Ти си поет, мили ми графе, и навсякъде виждаш поезия.
— Главно виждам любовта.
— Там, дето я няма.
— Там, дето я има.
— Хайде, дьо Гиш, ти си въобразяваш, че не се лъжеш.
— О, уверен съм в това! — извика дьо Гиш живо.
— Кажи ми, графе — запита Раул, като загледа втренчено приятеля си, — кое придава такава яснота на погледа ти?
— Но… — запъна се дьо Гиш — честолюбието.
— Честолюбието? Това е много дълга дума, дьо Гиш.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, приятелю мой, че обикновено не сте тъй тъжен като тая вечер.
— Умората е виновна.
— Умората ли?
— Да.
— Слушай, мили приятелю, ние бяхме заедно в поход; по осемнадесет часа не слизахме от конете; коне капнали от умора или умиращи от глад, падаха под нас.
Но ние все още се смеехме. Ти си тъжен не от умора, Графе.
— Това е от досадата.
— Каква досада?
— Която беше предизвикана тая вечер.
— От лудостта на лорд Бъкингам ли?
— Е, разбира се! Не е ли обидно за нас, французите, представители на нашия господар, да видим как един англичанин ухажва бъдещата ни господарка, втората дама на Кралството?
— Да, имаш право; но аз мисля, че лорд Бъкингам не е опасен.
— Не е опасен, но е нетърпим. Като пристигна тука, той за малко щеше да внесе раздор между англичаните и нас; и ако не беше ти, ако не беше твоето чудно благоразумие и твоята необикновена твърдост, ние щяхме да извадим шпагите насред града.
— Ти видя, той се промени.
— Да, наистина; но това също ме учудва. Ти му зашепна нещо; какво му каза? Ти мислиш, че той я обича; ти казваш, че страстта не отстъпва толкова лесно; значи той не е влюбен в нея!
И дьо Гиш изрече последните думи с такъв израз, че Раул вдигна глава.
Благородното лице на младия човек изразяваше нескривано недоволство.
— Повтарям ти, графе, това, което му казах — отговори Раул. — Слушай: „Господине, вие гледате с пожелание, по оскърбителен начин, сестрата на вашия крал, която не ви е годеница, която не е и която не може да бъде ваша любовница; вие оскърбявате тия, които като нас дойдоха за едно младо момиче, за да го заведат при съпруга му“.