— Ти му каза това? — запита дьо Гиш, като се изчерви.
— Без заобикалки; дори отидох по-далече. Дьо Гиш направи движение.
— Казах му: „С какви очи бихте ни погледнали, ако забележехте между нас достатъчно безумен човек, достатъчно нечестен, за да изпитва някакви други чувства освен най-чисто уважение към една принцеса, предназначена за нашия господар?“
Тия думи бяха насочени толкова явно срещу дьо Гиш, че графът побледня, внезапно затрепера и само протегна несъзнателно ръка към Раул, а с другата закри очите и челото си.
— Но — продължи Раул, без да се спира при тая проява на приятеля си, — слава богу, французите, за които казват, че са лекомислени, нескромни, неразумни, умеят благоразумно, със здрав морал да разглеждат въпросите на строгото благоприличие. И — прибавих аз — знайте, господин Бъкингам, че ние, френските благородници, служим на нашите крале, като им принасяме в жертва не само богатството и живота си, но и нашите страсти; а когато случайно демонът ни подсказва една от тия лоши мисли, които запалват сърцето, ние гасим тоя пламък, като го заливаме дори със собствената си кръв. По тоя начин ние спасяваме не една чест, а три: честта на нашата родина, честта на нашия господар и нашата собствена чест. Ето как постъпваме ние, господин Бъкингам. Ето как трябва да постъпва всеки сърцат човек. Сега ти чу, мили ми дьо Гиш — продължи Раул, — как говорих с господин Бъкингам; и той, без да спори, се поддаде на доводите ми.
Дьо Гиш, който слушаше дотогава Раул с наведена глава, се изправи; в очите му святкаше гордост, а пръстите му се свиваха трескаво; той улови ръката на Раул; страните му, които бяха студени като лед, сега пламтяха.
— И добре си говорил — каза той със сподавен глас. — Ти си чудесен приятел, Раул; благодаря ти. А сега, моля ти се, остави ме сам.
— Искаш ли това?
— Да, имам нужда от почивка. Днес много неща разтърсиха ума и сърцето ми; утре, когато се видим, аз ще бъда друг човек.
— Е добре, така да бъде, ще те оставя — рече Раул и се приготви да се оттегли.
Графът направи крачка към приятеля си и го притисна сърдечно в прегръдките си.
Но в тая приятелска прегръдка Раул почувствува трепета на голямата страст, с която се бореше дьо Гиш.
Нощта беше прохладна, звездна, великолепна; след бурята слънчевата топлина беше върнала навсякъде живота, радостта и спокойствието. На небето се появиха няколко дълги, перести облаци, синкавата белота на които предричаше редица хубави дни, освежени от източен ветрец. Големи сенки, прерязвани от широки светли лъчи, образуваха нещо като гигантска мозайка от черни и бели плочи.
Скоро целият град заспа. В помещението на принцесата, прозорците на което гледаха към площада, се виждаше слаба светлина; и мекото осветление в стаята й сякаш беше образът на спокоен сън у младо момиче, животът на което едва що започва и наполовина замира, когато тялото му спи.
Бражелон излезе от палатката си с бавни, отмерени стъпки на човек, който желае да види, но се стреми да остане незабелязан.
И ето, скрит зад дебелите завеси на палатката, обгръщайки с един поглед целия площад, той видя след миг, че завесите на Гишовата палатка се полуразтвориха и затрептяха.
В полумрака се очерта сянката на графа, очите на когото святкаха в тъмнината и бяха вперени в слабо осветеното отвътре помещение на принцесата.
Тая мека светлина, която оцветяваше стъклата, беше звезда за графа. В очите на дьо Гиш се устреми цялата му душа.
Скрит в сянката, Раул отгатваше всички страстни мисли на дьо Гиш, които образуваха между палатката на младия посланик и балкона на принцесата тайнствени и вълшебни връзки на сърдечно влечение, връзки, пълни с такава сила на волята, с такова напрежение, че сигурно принуждаваха любовните мечти да витаят над това парфюмирано легло.
Но не само дьо Гиш и Раул не спяха. Една от къщите на площада беше с разтворен прозорец; прозорецът на къщата, обитавана от Бъкингам.
Върху фона на светлината, която се лееше от тоя прозорец, се открояваше рязко силуетът на херцога; облегнал се апатично на украсената с резба и кадифе прозоречна рамка, той изпращаше също към балкона на принцесата своите въжделения и безумните видения на любовта си.
Бражелон не можа да се въздържи да не се усмихне. „Ето едно нещастно сърце, обсадено от всички страни“ — помисли си той за принцесата.
После, като си спомни съчувствено за принца, прибави:
„И ето един злочест съпруг, заплашен от голяма опасност. Добре, че е чистокръвен принц и че има цяла армия, която да пази съкровището му.“