Десет минути след като се прибра в покоите си, Луи XIV позна по още по-голямото движение, отколкото при неговото излизане, че кардиналът също се оттегля с голяма свита от благородници и дами.
Но за да види цялото това движение, достатъчно беше да погледне през прозореца, капаците на който не бяха затворени.
Негово високопреосвещенство мина през двора, изпращан лично от негово височество, който му светеше с един факел; след това мина кралицата майка, уловена свойски подръка от нейно височество, Двете шепнеха като стари приятелки.
След тия две двойки минаха тържествено всички: придворни дами, пажове, служители; факели осветяваха с играеща светлина целия двор като при пожар; после шумът от стъпките и гласовете заглъхна в горните етажи на замъка.
Тогава никой не мислеше вече за краля, който стоеше облакътен на прозореца си и тъжно гледаше как тече цялата тая светлина, който слушаше как затихва целият тоя шум; никой освен непознатия в странноприемницата „Медичи“, когото видяхме да излиза, загърнат с черната си мантия.
Той отиде право към замъка и с меланхолно лице се заразхожда около двореца, все още заобиколен с любопитни; като видя, че никой не пази главната врата, нито преддверието, защото войниците на негово височество се побратимяваха с кралските войници, тоест пиеха въздържано, или по-скоро невъздържано, непознатият се промъкна през тълпата, премина двора и стигна до стълбата, която водеше при кардинала.
По всяка вероятност той тръгна към тая страна, защото видя светлината на факелите и лутанията на пажовете и служителите.
Но веднага бе спрян от щракане на мускет и от вика на часовоя.
— Къде отивате, приятелю? — го запита караулът.
— Отивам при краля — отговори непознатият спокойно и гордо.
Войникът повика един от офицерите на негово високопреосвещенство и той каза с тон на канцеларски прислужник, който напътва просител:
— Оная стълба насреща.
И офицерът, без да се грижи повече за непознатия, поднови прекъснатия си разговор.
Непознатият не отговори нито дума и тръгна към посочената стълба.
На тая страна нито шум, нито факели.
Мрак, сред който се движеше напред-назад един часовой подобно на сянка.
Тишина, която позволяваше да се чува шумът на стъпките му, съпровождан от звънтенето на шпорите по плочите.
Тоя часовой беше един от двадесетте мускетари, назначени за охрана на краля; той стоеше на пост изправено, добросъвестно като статуя.
— Кой е там? — извика часовоят.
— Свой! — отговори непознатият.
— Какво искате?
— Да говоря с краля.
— Охо, драги господине, това не може.
— А защо?
— Защото кралят си е легнал.
— Вече легнал?
— Да.
— Все едно, трябва да му говоря.
— А аз ви казвам, че това е невъзможно.
— Обаче…
— Назад!
— Значи така е заповядано?
— Няма да ви давам сметка. Назад!
И тоя път часовоят придружи думите си със заплашително движение; но непознатият не се помръдна, сякаш краката му се бяха срасли с пода.
— Господин мускетар — каза той, — вие благородник ли сте?
— Имам тая чест.
— Е, добре, аз също съм благородник, а благородниците трябва да се зачитат едни други.
Часовоят свали оръжието си, победен от достойнството, с което бяха казани тия думи.
— Говорете, господине — отвърна той, — и ако вие искате от мене нещо възможно…
— Благодаря. Вие имате офицер, нали?
— Да, господине, нашият лейтенант.
— Е, добре, желая да говоря с вашия лейтенант.
— а, това е друга работа! Качете се, господине. Непознатият поздрави с достойнство часовоя и се изкачи по стълбата, докато викът: „Лейтенанте, посещение!“, предаван от един часовой на друг, предшествуваше непознатия и смути първия сън на офицера.
Като влачеше ботушите си, търкаше очи и закопчаваше мантията си, лейтенантът направи три крачки към чужденеца.
— С какво мога да ви услужа, господине? — попита той.
— Вие ли сте дежурният офицер, лейтенантът на мускетарите?
— Имам тая чест — отговори офицерът.
— Господине, непременно трябва да говоря с краля. Лейтенантът погледна внимателно непознатия и с един поглед, колкото и да беше бърз, видя всичко, което искаше да види, тоест голямо благородство под обикновено облекло.
— Не предполагам да сте луд — рече той — и все пак вие трябва да знаете, господине, че не може да се влезе при крал без неговото съгласие.
— Той ще се съгласи, господине.
— Господине, позволете ми да се усъмня в това; кралят се прибра преди четвърт час, сега той трябва Да се съблича. При това има заповед да не се пуска никой.