Бражелон следи известно време маневрите на двамата влюбени, послуша звучното, неучтиво хъркане на Маникан, който хъркаше толкова гордо, като че ли имаше синия си костюм, а не лилавия, обърна се към ветреца, който му носеше далечното пеене на славей; после, отдал дължимото на меланхолията, друга нощна болест, той се върна и си легна, мислейки, че може би четири или шест също тъй пламенни очи, като очите на дьо Гиш и Бъкингам, гледаха жадно неговия идол в замъка Блоа.
— При това госпожица дьо Монтале не е много сигурен гарнизон — каза си той ниско, като въздъхна високо.
LXXXVII
ОТ ХАВЪР ДО ПАРИЖ
На другия ден се състояха празненства с всичкия блясък и всичката веселост, които можеха да дадат средствата на града и разположението на духовете.
През последните часове, прекарани в Хавър, всичко беше подготвено за заминаването.
Нейно височество се сбогува с английската флота, след това поздрави за последен път родината, като се поклони на родното знаме, и се качи в каретата, заобиколена от блестяща свита.
Дьо Гиш се надяваше, че херцог Бъкингам ще се върне в Англия заедно с адмирала; но Бъкингам успя да докаже на кралицата, че би било неприлично за нейно височество да пристигне в Париж почти изоставена.
Когато беше решено, че Бъкингам ще придружава нейно височество, младият херцог се заобиколи със свита от английски благородници и офицери; така че към Париж потегли цяла армия, която пръскаше злато и поразяваше с блясъка си градовете и селата, през които минаваше.
Времето беше прекрасно. Франция беше хубава, а особено хубав беше пътят, по който минаваше шествието. Пролетта застилаше пътя на тия млади същества с благоуханни цветя и листа. Цяла Нормандия с богатата си растителност, със сините хоризонти, със сребристите реки се представяше като рай на новата сестра на краля.
Пътуването се превърна в непрекъснат празник и опиянение. Дьо Гиш и Бъкингам забравиха всичко; дьо Гиш се мъчеше само да отдалечи англичанина от принцесата, а Бъкингам се стремеше да събуди в сърцето на нейно височество живите спомени за родината, с която се свързваха за него картините на щастливите дни.
Но, уви, клетият херцог забелязваше, че колкото по-дълбоко проникваше любовта към Франция в сърцето на нейно височество, толкова повече образът на скъпата му Англия избледняваше от ден на ден в главата й.
Той забелязваше, че всичките му старания не будеха никаква благодарност у нея; напразно яздеше напето върху един от най-необузданите коне на Йоркшайр; принцесата го поглеждаше само случайно и съвсем бегло.
Напразно, желаейки да привлече върху себе си погледите й, които се губеха в пространството или се спираха на друго място, той й показваше цялата сила, ловкост и буйност на коня си; напразно, възбуждайки коня с огнени ноздри, той, с риск да се пребие или да падне в рововете, препускаше над бариерите или по склоновете на стръмните хълмове; привлечена от шума, принцесата, обръщаше за миг глава, но скоро с лека усмивка се връщаше към разговора с верните си телохранители, Раул и дьо Гиш, които спокойно яздеха край вратичките на каретата й.
Тогава Бъкингам чувствуваше всички мъки на ревността; непозната, нечувана, пареща болка проникваше в кръвта му, обсаждаше сърцето му; тогава, за да покаже колко ясно съзнава лудостта си, колко иска да изкупи заблудата на лекомислието си със скромно поведение, той укротяваше коня си, облян в пот и покрит с гъста пяна, и го принуждаваше да върви търпеливо край каретата, сред тълпата придворни.
Понякога, като награда, чуваше забележка от нейно височество, но и тая забележка звучеше като укор.
— Добре, господин Бъкингам — казваше тя, — сега сте вече благоразумен.
Или Раул му подхвърляше:
— Вие ще уморите коня си, господин Бъкингам.
И Бъкингам изслушваше търпеливо Бражелон, защото инстинктивно, без всякакви доказателства, чувствуваше, че Раул укротяваше също и поривите на дьо Гиш и че без Раул някоя безумна постъпка, било от страна на графа, било от страна на него, Бъкингам, би довела до разрив, до скандал, а може би и до заточение.
От прословутия разговор между двамата млади хора в Хавър, когато Раул накара херцога да почувствува колко са неуместни проявите на страстта му, Бъкингам чувствуваше неволно влечение към Раул.
Често той влизаше в разговор с него и почти винаги заговорваше или за баща му, граф дьо Ла Фер, или за д’Артанян, техен общ приятел, от когото Бъкингам се възхищаваше също тъй силно, както и Раул.
Бражелон предпочиташе особено да насочва разговора към тая тема пред дьо Вард, който през цялото пътуване кипеше от превъзходството на Бражелон и особено от влиянието му над дьо Гиш. Дьо Вард имаше хитър и изпитателен поглед, присъщ на злите души; той беше забелязал веднага тъгата на дьо Гиш и любовното му влечение към принцесата.